Йоахим нямаше какво толкова да противопостави на тези намерения.
— Това е против заведения тук ред — каза той; — ти до известна степен искаш да го обърнеш с краката нагоре. Но по изключение и ако ти проявиш такова желание, смятам, че Беренс сигурно ще ти даде разрешение. Ти можеш да се позовеш и на медицинските си интереси.
— Да, между другото и на тях — каза Ханс Касторп.
Мотивите, които бяха предизвикали желанието му, бяха наистина преплетени. Протестът срещу господстващия егоизъм бе само един от тях. Тук играеше роля и нуждата на духа му да се отнася сериозно и с почит към страданието и смъртта — една нужда, която се надяваше да задоволи и укрепи посредством близостта с тежко болни и умиращи в противовес на многократните обиди, на които биваше подложен на всяка крачка, ежедневно, ежечасно и чрез които някои преценки на Сетембрини намираха едно нараняващо потвърждение. Примери колкото искаш; ако бяха запитали Ханс Касторп, той може би най-напред би заговорил за тези в санаториума „Бергоф“, които по общи признания изобщо не бяха болни и живееха тук напълно доброволно под официалния предлог на леко увреждане, а всъщност само за свое удоволствие и защото харесваха санаториалния режим; такава беше споменатата вече вдовица Хесенфелд, една подвижна жена, чиято страст бе обзалагането: тя се обзалагаше с господата, обзалагаше се за всичко и на всичко, обзалагаше се за времето, което ще настъпи, за блюдата, които ще сервират, за резултата от общи прегледи и за месеците, които ще бъдат предписани някому за престой тук; обзалагаше се за шампионите при някои спортни състезания на бобслей, ветроходни шейни, кънки или ски, за развитието на заплитащи се любовни истории между пациентите и за стотици други, често пъти съвсем незначителни и безразлични неща, обзалагаше се на шоколад, на шампанско и хайвер, които после тържествено се изконсумирваха в ресторанта, на пари, на билети за кино и даже на целувки — за даване и за получаване, — с една дума, нейната страст изпълваше трапезарията с напрежение и живот, само че в очите на младия Ханс Касторп нейното поведение естествено не изглеждаше много сериозно, дори самото й присъствие тук му се виждаше неподобаващо за достойнството на едно място на страданието.
Той вътрешно искрено се стремеше да брани и да крепи у себе си това достойнство, колкото и трудно да му бе, след като бе прекарал вече почти половин година между тия тук горе. Наблюденията, които постепенно бе натрупал върху живота и постъпките им, върху техните нрави и възгледи, малко помагаха на добрата му воля. Ето например двете мършави седемнайсет-осемнайсетгодишни контета, наричани „Макс и Мориц“, които даваха много храна за приказки със своите вечерни излизания за игра на покер и гуляи в дамска компания. Неотдавна, тоест една седмица след Нова година (защото нека отбележим, че докато разказваме, тихият поток на времето неуморно напредва), на закуска се разпространи новината, че масажистът ги сварил на леглата с изпомачкани вечерни дрехи. Ханс Касторп също се разсмя: но ако това бе срамно за добрата му воля, то още съвсем не бе голяма работа в сравнение с историите на адвоката Айнхуф от Ютербог, един четиридесетгодишен мъж с остра брадичка и черни косми по ръцете, който седеше от известно време на масата на Сетембрини на мястото на оздравелия швед и не само всяка нощ се прибираше пиян, но и една нощ съвсем не се прибра — намериха го на ливадата. Смятаха го за опасен пройдоха и госпожа Щьор можеше да посочи с пръст младата дама, между впрочем с годеник в равнината, която в никое си време видели да излиза от стаята на Айнхуф, облечена само с кожено манто, под него не носела нищо освен едни, памучни кюлоти. Това бе скандално — не само изобщо, в морален смисъл, но скандално и обидно лично за Ханс Касторп в смисъла на духовните му старания. Тук се прибавя, че не можеше да помисли за адвоката, без да се сети за Френцхен Оберданк, онова сресано на път добро момиченце, което майка му, една сериозна провинциална дама, бе довела тук горе преди няколко седмици. При своето пристигане и след първия преглед Френцхен Оберданк минаваше за леко болна, но дали беше станало грешка, или нейният случай бе от ония, където на първо време въздухът е полезен не против болестта, а за болестта, или пък защото малката се бе вплела в някакви интриги и напрежения, които й бяха навредили: веднъж, четири седмици след постъпването й, тя, на излизане от новия преглед, пристъпи в трапезарията, хвърли ръчната си чантичка във въздуха и извика с ясен глас: „Ура, трябва да остана една година!“, при което целият салон се заля в хомерически смях. Но две седмици по-късно бе разпространена новината, според която адвокатът Айнхуф бил постъпил като мошеник спрямо Френцхен Оберданк. Между впрочем този израз минава за наша сметка или за сметката на Ханс Касторп — за доносителите тази новина не изглеждаше особено нова в същината си, за да си послужат с толкова силни думи. Освен това те с вдигане на рамене подхвърляха, че за такива истории трябва да има налице двама души и че вероятно нищо не е станало против желанието и волята и на двамата участници. Поне такова бе становището и моралната преценка на госпожа Щьор по въпросния случай.