Каролине Щьор бе отвратителна. Ако нещо пречеше на Ханс Касторп и на неговите добронамерени духовни старания, то бе битието и съществото на тази жена. Достатъчни му бяха нейните постоянни езикови простотии. Тя казваше „агоня“ вместо „агония“; „несолветен“, когато искаше да упрекне някого в нахалство, и описваше процесите, които предизвикват слънчево затъмнение, по един ужасно безсмислен начин. Натрупаният сняг бил „в голям капацитет“, казваше тя, а веднъж накара господин Сетембрини цял ден да се чуди, защото обяви, че понастоящем четяла една книга, взета от библиотеката, която щяла да го интересува — „Бенедито Ченели в превод на Шилер“. Тя обичаше изрази, които дразнеха Ханс Касторп поради своето безвкусие и модно просташка изтърканост, като например: „Това е вече върхът на всичко!“ или: „Нямаш си представа!“ А когато определението „ослепително“, което това модно лапацало дълго време употребяваше за „блестящо“ или „отлично“, се оказа напълно изтъркано, омаломощено и раздърпано, тоест остаряло, тя се хвърли върху най-новото — думата „ужасно“, и взе да намира, сериозно или на подигравка, всичко „ужасно“, пързалката за шейни, сладкишите и собствената си телесна температура, което също така бе отвратително. Към това се прибавяше и нейното сплетничене — и то бе извън всяка мярка. Тя можеше най-сетне да разправя, че госпожа Заломон днес носела най-финото си дантелено бельо, тъй като щяла да ходи на преглед да се кипри в него пред лекарите — имаше нещо вярно в това, Ханс Касторп сам бе добил впечатлението, че процедурата на прегледа, независимо от резултата, доставя удоволствие на дамите — те кокетно се кичеха преди това. Но как можеше човек да посрещне твърдението на госпожа Щьор, според което госпожа Редиш от Познан, болна вероятно от туберкулоза в гръбначния мозък, трябвало един път седмично да се разхожда по десет минути гола-голеничка пред придворния съветник в стаята му? Невероятността на това твърдение почти се равняваше на неговото безобразие, но госпожа Щьор се вереше и кълнеше, поддържаше го, макар че бе трудно да се разбере как клетата жена посвещава толкова усърдие, енергия и деспотичност на подобни случаи, след като нейните собствени работи й създаваха много тревоги. От време на време я обземаха пристъпи на малодушна, сълзлива загриженост, която отдаваше на своята уж растяща „отпуснатост“ или на възходящата крива върху листа за температурата. Тя пристигаше на масата разхълцана, скупчила носна кърпа пред устата си, докато сълзи обливаха изпосталелите й червени бузи — вайкаше се, че Беренс искал да я тури на легло и че искала да знае какво е казал зад гърба й, какво има, какво става с нея, искала да погледне истината право в очите! Тя с ужас забеляза един ден, че леглото й е поставено с краката към вратата и едва ли не получи гърчове поради това откритие. Не можаха отведнъж да разберат нейния гняв и ужас, особено Ханс Касторп не можа отначало нищо да схване. Е, та? Какво от това? Защо да не бъде поставено леглото, както са го поставили? Нима той, за бога, не разбира? „С краката напред…“ Тя вдигна страшна врява и веднага преместиха леглото, макар че оттогава светлината отвън падаше върху възглавницата й, което пречеше на съня й.
Всичко това бе несериозно, то почти с нищо не задоволяваше духовните потребности на Ханс Касторп. Една ужасяваща случка, която по него време разтревожи трапезарията, направи особено впечатление на младия човек. Един нов пациент, учителят Попов, мършав и тих човек, който се бе настанил на „добрата руска маса“ заедно със своята също така мършава и тиха годеница, се оказа епилептик; тъкмо когато бяха вече сервирали яденето, той получи типичен остър пристъп с оня рев, чийто демоничен и нечовешки характер често е описван, свлече се от стола си на земята и затърчи ръцете и краката си по най-ужасяващ начин. Още по-лошо бе това, че току-що бяха сервирали риба и имаше опасност Попов да се задуши от някоя кост при тези свои спазми. Възбудата бе неописуема. Дамите, начело с госпожа Щьор, без по нещо да й отстъпваха госпожите Заломон, Редиш, Хесенфелд, Магнус, Илтис, Леви и другите, изпаднаха в най-различни видове истерия, така че някои почти бяха в състоянието на Попов. Крясъците им бяха оглушителни. Навред се виждаха само зажумели очи, зинали уста и изкривени тела. Една-единствена предпочете да падне тихо в несвяст. Имаше и случаи на задавяне, тъй като припадъкът на Попов бе изненадал всичките във време на дъвкане и гълтане. Част от сътрапезниците избягаха през всички възможни изходи, също и през вратите към верандата, макар че вън бе влажно и студено. Независимо от ужаса върху целия случай тегнеше едно особено, неприлично ударение, и то въз основа на една наложила се на всички асоциация, която бе във връзка с последната лекция на д-р Кроковски. При своето изложение върху любовта като болестотворна сила миналия понеделник аналитикът бе споменал за епилепсията; в прааналитичните времена човечеството виждало в тая болест ту пророчески пристъп, ту овладяване от бяс, а Кроковски я описа наполовина с поетични, наполовина с безмилостно научни думи като еквивалент на любовта и оргазъм на мозъка, с една дума, и опозори по такъв начин, че неговите слушатели трябваше да схванат поведението на Попов като илюстрация към лекцията, като блудно откровение и тайнствен съблазън; ето защо и закриването на очите, бягството на дамите бе израз на известна свенливост. Придворният съветник също бе в трапезарията и той, подпомогнат от старшата сестра Милендонк и един млад здравеняк от същата маса, изнесе в хола припадналия, който бе посинял, вцепенен, изкривен и с пяна на устата; там доста дълго време гледаха как лекарите, старшата сестра и друг персонал се занимават с епилептика, когото после отнесоха на носилка. Не много след това видяха господин Попов щастлив и доволен — в компанията на своята също така щастлива и доволна годеница — да седи отново на „добрата руска маса“ и като че ли нищо не бе ставало, да си дояжда обяда!