Умиращата беше едно извънредно миловидно русо създание със сини очи, подобни на незабравки, което имаше деликатен, но съвсем не мизерен вид въпреки ужасните кръвоизливи и въпреки че дишаше само с един незадоволителен остатък от здрава белодробна тъкан. Тя поблагодари и заговори с един малко беззвучен, но приятен глас. Розово сияние се появи върху бузите й и не слезе от тях. Ханс Касторп обясни на присъстващите родители и на дъщеря им своята постъпка, нещо, което те сигурно очакваха, и до известна степен им се извини; той говореше приглушено и развълнувано, с нежно почитание. Малко оставаше — вътрешният подтик за това бе налице — и той би подгънал едното коляно пред леглото, но само подържа дълго време ръката на Лайла в своята, въпреки че тази гореща ръчица бе не само влажна, но направо мокра, тъй като потната секреция на детето бе извънмерна; то постоянно отделяше толкова вода, че плътта му отдавна би трябвало да се спече и изсъхне, ако голямата консумация на цитронада, от която имаше цяла гарафа върху нощната масичка, не уравновесяваше донякъде изпотяването. Колкото и да бяха натъжени, родителите поддържаха съгласно човешките обичаи краткия разговор със запитвания около личния живот на братовчедите и други подобни средства. Майорът беше широкоплещест мъж с ниско чело и щръкнали мустаци — един исполин, който очевидно нямаше никаква органическа вина за предразположението и възприемчивостта на дъщеричката. Безспорно тук по-скоро бе виновна жена му, дребна личност от подчертано туберкулозен тип; поради тази „зестра“ и съвестта й изглеждаше обременена. Когато след десетина минути Лайла прояви признаци на умора или по-скоро на свръхвъзбуда (розовият цвят на бузите й се сгъсти, а очите-незабравки обезпокоително заблестяха) и сестра Алфреда с поглед подкани братовчедите да се сбогуват, госпожа Гернгрос ги изпрати до пред вратата и се отдаде на самообвинения, които покъртиха Ханс Касторп. У нея, само у нея се криела причината, уверяваше тя; само от нея можело детето й да наследи това, мъжът й нямал никакво участие, ни най-малка вина нямал. Що се отнасяло до нея самата, тя можела да ги увери, че само за кратко време е била засегната съвсем малко, отгоре-отгоре, съвсем кратковременно — като младо момиче. После се оправила, напълно се оправила, така й рекли, защото искала да се омъжи, да се омъжи и да си поживее… и наистина това й се удало: съвсем поправена и оздравяла, встъпила в брак с нейния любим, здрав като канара съпруг, у когото нямало и помен от подобни истории. Но колкото и чист и здрав да бил той, все пак не могъл да предотврати със своето влияние нещастието.
Но ето че при детето — и това било най-ужасното, — при детето излязло наяве това, което било погребано и забравено, и то не можело да се справи с него, то загива, докато майката го била прескочила и стигнала до по-устойчива възраст — то умирало, клетото, милото дете, лекарите не давали вече надежда и само тя е виновна за всичко, само нейният предишен живот. Младите хора се опитаха да я утешат, смънкаха нещо за възможността да настъпи и щастлив обрат. Но майоршата само изхълца и им поблагодари още веднъж за всичко, за хортензията и за това, че със своето посещение били малко разсеяли и ощастливили детето. Ето го, лежало, горкичкото, всред своята мъка и самота, докато други млади момичета се радвали на живота и танцували с красиви млади господа — болестта ни най-малко не убивала желанието за такива работи. Те двамата внесли малко слънчев зрак в нейната стая, боже мой, може би последния. За нея хортензията била като бален успех, а разговорът с двамата представителни кавалери като един приятен малък флирт, това тя, майката Гернгрос, добре била забелязала.
Този разговор неприятно засегна Ханс Касторп особено след като на всичко отгоре майоршата не произнесе правилно думата „флърт“, тоест не по английски, а с немско „и“, което безмерно го раздразни. Пък и той не беше никакъв представителен кавалер, а само бе посетил Лайла в знак на протест срещу господстващия егоизъм и от медицинско-духовни съображения. Накратко, той бе малко разстроен от крайния изход на историята, доколкото се отнася до становището на майоршата, но иначе бе много оживен и пленен от процеденото начинание. Две впечатления, уханието на пръст в цветарницата и мокротата на Лайлината ръчица, бяха останали в ума и душата му. И тъй като началото вече бе сложено, той още същия ден уговори със сестра Алфреда едно посещение при нейния питомец Фриц Ротбайн, който ужасно скучаеше със своята болногледачка, макар че, ако не мамеха всички признаци, още много малко време му бе определено да живее.