Нищо не помогна на добрия Йоахим и той трябваше да вземе участие. Поривът и благотворително предприемчивият дух на Ханс Касторп излязоха по-силни от нежеланието, което Йоахим успяваше да изрази най-много чрез мълчание и свеждане на очи, защото не можеше да се обоснове, без да се прояви като нехристиянин. Ханс Касторп много добре виждаше това и съумяваше да извлече полза от него. Той много добре разбираше това нежелание. Но ако сам той се чувстваше оживен и ощастливен от такива начинания и ако те му се струваха насърчителни? Няма що, трябваше просто да не обръща внимание на безмълвната съпротива на Йоахим. Заедно с Йоахим прецениха дали не могат да изпратят или занесат цветя и на младия Фриц Ротбайн, макар че този умиращ бе от мъжки пол. Той много искаше да направи това; според него без цветя не можеше; опитът с хортензията, която беше виолетова и изящна, извънредно му хареса; и така той реши, че полът на Ротбайн е уравновесен от безнадеждното му състояние и че за да му се подаряват цветя, не е необходимо да има рожден ден, защото на умиращите без друго и постоянно трябва да се гледа като на деца, които имат рожден ден. Като реши това, той отново се озова с братовчед си всред излъчващата топлина и ухание на пръст атмосфера на цветарницата и влезе при господин Ротбайн с току-що напръскан и ухаещ букет от рози, карамфили и шибой, воден от Алфреда Шилдкнехт, която бе съобщила за посещението на младите хора.
Тежко болният, едва двадесетгодишен, а вече с плешива и посивяла глава, восъчноблед и изтощен, с големи ръце, голям нос и големи уши, се просълзи от благодарност за утешението и развлечението — когато поздрави двамата и прие букета, той наистина се поразплака от слабост, но после, веднага след това, макар и с почти шептящ глас, заговори за търговията с цветя в Европа и за нейния все още продължаващ бурен подем, за големия експорт от цветарниците в Ница и Кан, за вагонните и пощенските пратки, които ежедневно напускат тия градове във всички посоки, за пазарите на едро в Париж и Берлин и за снабдяването на Русия. Защото той бил търговец и в тая област били всичките му интереси — докато все още бил жив. Баща му, фабрикант на кукли в Кобург, го бил изпратил да учи в Англия, тъй шушнеше той, и там се разболял. Трескавото му състояние обаче сметнали за тифозно и съответно го лекували, тоест хранели го диетично, с разводнени супи, от което съвсем отпаднал. Тук горе му дали да яде и той ял: с пот на лицето седял в леглото и опитвал да се храни. Но вече било твърде късно, за съжаление заболели били и червата му, напразно му изпращали от дома език и пушени змиорки, той нищо вече не понасял. Баща му бил на път за насам, Беренс го повикал с телеграма. Защото смятали да приложат една решителна интервенция, секция на ребра, искали за всеки случай да опитат, макар че шансовете били нищожни. Ротбайн шепнеше съвсем делово по тия неща, а и въпроса за операцията разгледа напълно като търговец — докато живеел, щял да взима отношение към нещата само от тази гледна точка. Разноските, шепнеше той, включително анестезията на гръбначния мозък, щели да възлязат точно на хиляда франка, защото се касаело до почти целия гръден кош, до шест или осем ребра, и сега той се питал дали тази инвестиция щяла що-годе да се рентира. Беренс го увещавал, но неговият интерес бил безспорен, докато неговият (на Ротбайн) интерес изглеждал съмнителен и не се знаело дали няма да постъпи по-разумно, ако си умре заедно с ребрата.
Трудно бе да му се даде съвет. Братовчедите казаха, че при калкулацията трябва да се има пред вид и изтъкнатата хирургическа сръчност на придворния съветник. Съгласиха се да изчакат като решително мнението на пътуващия насам Ротбайн старши. При сбогуването младият Фриц пак се поразплака и макар че това бе само от слабост, сълзите, които проля, странно контрастираха с отривистата деловитост на неговия начин на мислене и говорене. Той помоли господата да повторят посещението си и те с готовност обещаха, но не можаха вече да сторят това. Защото вечерта бе пристигнал фабрикантът на кукли, а на другия ден пристъпиха към операцията, след което синът не можеше вече да приема посещения. А два дни след това Ханс Касторп мина с Йоахим край стаята на Ротбайн и видя, че я разтребват. Сестра Алберта междувременно бе напуснала с куфарчето си санаториума „Бергхоф“, тъй като по спешност я бяха повикали в друго заведение при друг умиращ; тя бе се упътила към него с въздишка, прикрепвайки зад ухото си лентата, която придържаше пенснето й, тъй като това бе единствената й перспектива.