Една „напусната“, освободена стая, която разтребват при накамарени мебели и отворена двойна врата — както можеше да се забележи на минаване край нея на път за трапезарията или за навън, — такава стая бе красноречива, но и толкова обичайна гледка, че едва ли казваше много, особено на човека, който на времето също така се е настанил в една току-що по същия начин „станала свободна“ и разтребена стая, където се бе почувствал като у дома си. Понякога се знаеше кой е живял в съответния номер и това караше човек да се замисли: така бе този път, така и след една седмица, когато Ханс Касторп видя на минаване стаята на малката Гернгрос в същото състояние. В този случай и на пръв поглед неговият разум се опълчи против смисъла на господстващата там шетня. Той стоеше и гледаше, унесен и уязвен, когато покрай него мина придворният съветник.
— Стоя тук и гледам шетнята — каза Ханс Касторп. — Добър ден, господин придворен съветник. Малката Лайла…
— Мда — отговори Беренс и вдигна рамене. След мълчание, необходимо за ефекта от този жест, той добави: — Вие май съвсем редовно я поухажвахте преди спускането на завесата? Харесва ми, дето се позагрижвате за моите дробосвирци в кафезите, и то като се има пред вид, че все пак не сте от най-здравите. Хубава проява от ваша страна, не, не, нека си кажем правичката, че това е една твърде хубава черта във вашата характеристика. По тоя случай: да ви помагам ли по малко от време на време? Имам още сума щиглеци — стига да се интересувате. Сега например ще се отбия при моята „препълнена“ пациентка. Ще дойдете ли? Ще ви представя просто като един състрадателен неин другар по съдба.
Ханс Касторп каза, че придворният съветник му е взел думата от устата и му е предложил тъкмо това, за което току-що е искал да го помоли. С удоволствие щял да се възползва от разрешението и бил готов да го придружи. Но коя била тази „препълнена“ и как да разбира това прозвище?
— Буквално — каза придворният съветник. — Съвсем точно и не метафорично. Нека тя сама ви разправи.
С няколко крачки те стигнаха до стаята на „препълнената“. Придворният съветник се втурна през двойната врата, като заповяда на придружителя си да чака. При повторното излизане на Беренс откъм стаята прозвуча астматичен, но ясен и весел смях и говор, който бе заглушен от затварянето на вратата. Но и състрадателният посетител бе посрещнат от същия смях и говор, когато няколко минути по-късно го пуснаха да влезе и Беренс го представи на лежащата в кревата руса дама, чиито сини очи любопитно го заоглеждаха; подпряла с възглавници гърба си, тя бе полуседнала, овладяна от неспокойство, постоянно се разсипваше във висок, кръшен смях сякаш от сребърни звънчета и се бореше за въздух, възбудена и поласкана до притеснение. Тя се смееше на приказките на придворния съветник, с които й представи посетителя, а когато той си тръгна, многократно му извика „сбогом“, „много благодаря“ и „довиждане“, като му махаше с ръка; тя звънко въздъхна, разля потоци сребърен смях, опираше ръцете си върху вълнуващите се под батистената нощница гърди и не можеше да задържи краката си мирни. Тя се казваше госпожа Цимерман.
Ханс Касторп я познаваше бегло от виждане. Тя се бе хранила няколко седмици наред на масата на госпожа Заломон и на лакомия ученик и винаги се смееше. После изчезна, без това да бе направило някакво впечатление на младия човек. Сигурно си е заминала, помислил бе той, доколкото изобщо се бе занимавало нейното изчезване. А сега я намери тук с прозвището „Препълнената“ и чакаше да му обяснят какво означава то.
— Ха-ха-ха-ха-ха — кръшно се смееше тя поласкана, а гръдта й се вълнуваше. — Ужасно забавен човек е този Беренс, приказно забавен, просто да се пукне човек от смях. Но седнете, господин Кастен, господин Карстен, как ви беше името всъщност, то е толкова забавно, ха-ха, хи-хи, прощавайте! Седнете на тоя стол тук до краката ми, но позволете ми да си поритам, не мога… хаа — въздъхна тя с отворена уста и отново кръшно се разсмя, — съвсем не мога да се сдържа…