Тя бе почти хубава, имаше изтеглени, макар и доста остри черти и малка двойна брадичка. Но устните й бяха синкави, а и върхът на носа й имаше същата окраска — сигурно от недостиг на въздух. Ръцете й, които бяха приятно изтънели и добре отговаряха на дантелените маншети на нощницата й, също не можеха да стоят мирно — като краката. Шията й беше момчешка, с трапчинки над крехките ключици, а и гърдите, които смехът и задухът караха насила да се разтърсват леко, изглеждаха нежни и млади. Ханс Касторп реши да й изпрати или донесе красиви цветя от експортните цветарници в Ница или Кан — напръскани и ухаещи. С известно безпокойство той се присъедини към пърхащото, угнетяващо веселие на госпожа Цимерман.
— Значи, вие посещавате тук болните от по-първа ръка? — попита тя. — Колко забавно и любезно от ваша страна, ха-ха-ха-ха! Но представете си, че аз съвсем не съм от тях, тоест всъщност доскоро съвсем не бях от тях, ни най-малко… Докато неотдавна ми се случи… Слушайте, това сигурно ще бъде най-смешното, което вие през целия си живот… — И борейки се за въздух, тя с чуруликане и трели му разказа какво й се било случило.
Тя била дошла тук малко болна — все пак болна, защото иначе не би дошла, може би не съвсем леко, но по-скоро леко, отколкото тежко болна. Пневмотораксът, това още ново и бързо добило голяма известност постижение на хирургическата техника, и при нейния случай дал отлични резултати. Операцията се оказала напълно сполучлива, състоянието и самочувствието на госпожа Цимерман напредвали най-отрадно, съпругът й — защото тя била омъжена, макар и бездетна — очаквал завръщането й след три-четири месеца. Тогава тя за развлечение се разходила до Цюрих — за това пътуване нямало друга причина освен нуждата от развлечение. И тя наистина се забавлявала, колкото й душа искала, при което обаче съзнала необходимостта от едно допълване на дроба и възложила тази работа на един тамошен лекар. Мил и забавен млад човек, ха-ха-ха, ха-ха-ха, но какво се случило. Той я препълнил! Нямало друго определение за това, думата казвала всичко. Искал й само доброто, но сигурно не си знаел работата както трябва и, с една дума, тя се върнала тук горе в препълнено състояние — ха, хи-хи-хи! — тоест сърцето я стягало и въздухът не й достигал; Беренс, който страшно я навикал, веднага я турил на легло. Сега била тежко болна — всъщност не била от първостепенните болни, но била изпортена, похабена — ами лицето му, ха-ха-ха, най-смешно от всичко било лицето му! И като очерта с пръст лицето му, тя се разсмя така, че сега и челото й взе да посинява. Най-смешен обаче бил Беренс, когато я ругаел и нагрубявал нея още предварително я напушил смях, когато разбрала, че са я препълнили. „Вие се намирате в абсолютна опасност за живота!“ — креснал й той без всякакви заобикалки и усуквания, истинска мечка, ха-ха-ха, хи-хи-хи, прощавайте.
Не бе ясно в какъв смисъл се смееше тя тъй кръшно на изявлението на придворния съветник — дали само заради неговата „грубост“ и защото не му вярваше, или затова, че макар и да му вярваше (а не можеше да не му вярва), намираше ужасно забавна цялата работа, тоест опасността за живота си. Ханс Касторп остана с впечатление, че вярно е второто и че тя кръшно се смее, чурулика и разлива трели наистина само от детинско лекомислие и поради безразсъдството на птичия си мозък, което той не одобряваше. Въпреки това Ханс Касторп й изпрати цветя, но не видя вече смеещата се госпожа Цимерман. Защото, след като няколко дена наред я поддържали с кислород, тя починала, както си му е редът, в обятията на повикания с телеграма съпруг — гъска и половина, добави от себе си придворният съветник, когато разправяше това на Ханс Касторп.
Но още преди това състрадателният и предприемчив дух на Ханс Касторп бе установил с помощта на придворния съветник и болногледачите други връзки с тежко болните в санаториума, а Йоахим бе принуден да върви с него. Така го заведоха при сина на госпожа „Tous-les-deux“ — втория, който й бе останал, след като съседната стая на първия отдавна бе разтребена и опушена с Н2СО. После го заведоха и при момчето Теди, което неотдавна бе дошло от профилактичния институт „Фридерицианум“, тъй като неговият случай бе се оказал много тежък за там. Освен това и при нещастната и толкова желаеща да я харесват госпожа фон Малинкрод, която получи цвете както и горепоменатите и която Ханс Касторп на няколко пъти даже нахрани с каша в присъствието на Йоахим… В края на краищата те се прочуха като самаряни и милосърдни братя. В този смисъл и Сетембрини веднъж заговори Ханс Касторп:
— По дяволите, инженере, чувам поразителни работи за вашия живот. Вие май сте се отдали на благотворителност? Търсите оправдание чрез добри дела?