Добродушните сиви очи на господин Ферге се разширяваха и лицето му пребледняваше, колчем заговореше за случая, който трябва да бе бил ужасен за него.
— Без наркоза, господа. Добре, наша милост не понася наркоза, в тоя случай тя е противопоказна, като разумен човек разбрах това и се примирих. Но местната упойка не стига дълбоко, господа, тя обезболява само външните тъкани, човек усеща, когато го отварят, но само едно натискане и мачкане. Лежа с покрито лице, за да не виждам нищо, а асистентът ме държи отдясно и старшата сестра отляво. Струва ми се, че ме притискат и мачкат, това е от плътта, която отварят и с щипки придръпват настрани. Тогава чувам придворният съветник да казва: „Така!“ и в същия миг, господа, той почва да опипва плеврата с някакъв тъп инструмент — трябва да е тъп, за да не я пробие преждевременно: той я опипва, за да намери мястото, където може да направи пробив и да вкара газа, и като върши това, като обикаля с инструмента си по плеврата ми… господа, господа!… Тогава капитулирах, тогава се свърши с мене, неописуеми неща изпитах. Плеврата, господа, плеврата не трябва да се докосва, тя не може и не иска да я докосват, тя е табу, покрита е с плът, изолирана и недостъпна, веднъж за винаги. И ето че той я бе открил и я опипваше. Господа, тогава ми прилоша. Ужасно нещо, господа, никога не бих помислил, че може да има такова седмократно отвратително и кучешки мръсно усещане на земята освен в ада! Изпаднах в безсъзнание — в три безсъзнания наведнъж: едно зелено, едно кафяво и едно виолетово. Освен това ми завоня, шокът на плеврата изостри у мен обонянието, господа, извън всяка мярка замириса на сероводород, вероятно така мирише в ада, и на всичко туй отгоре се чух да се смея, докато хвърлях топа, но не както се смее човешко същество, а това беше най-неприличният и най-отвратителният смях, който съм чувал в живота си, защото да ви опипват плеврата, господа, това е все едно, че по най-гаден, най-нечуван и най-безчовечен начин ви гъделичкат, точно така и не иначе изглежда този позор и това изтезание, ето това е шокът на плеврата, от който да ви пази добрият бог.
Често и с един ужас до пребледняване Антон Карлович Ферге се връщаше на тази „кучешка“ преживелица и не малко се боеше от едно нейно повторение. Между впрочем той още отначало им се бе обявил за прост човек, комуто е напълно чуждо всичко „възвишено“ и комуто не бива да се предявяват особени духовни или душевни изисквания, тъй както и той не предявява такива изисквания никому. Като се разбраха по този въпрос, той съвсем не безинтересно им разказа за своя предишен живот, от който го изтръгнала болестта, живот на търговски пътник в служба на едно застрахователно дружество срещу пожар: тръгвайки от Петербург, той надлъж и нашир кръстосвал цяла Русия и посещавал застрахованите фабрики, за да издирва икономически несигурните; статистически било установено, че най-често избухвали пожари всред най-зле развиващите се индустрии. Затова именно го изпращали — за да обследва под един или друг предлог някое предприятие и да докладва на дружеството за резултатите, та чрез своевременно презастраховане и подялба на премиите да се предотвратят значителни загуби. Той разказваше за зимни пътешествия из обширната империя, за нощни пътувания със спални шейни, под покривки от овчи кожи, и как се събуждал, виждайки очите на вълците да блестят като звезди по снега. Със себе си носел в сандък замразена храна, например зелева супа и бял хляб, които размразявал на станциите за смяна на конете, за да се нахрани, при което хлябът се оказвал пресен като току-що изваден от фурната. Лошо било само, когато по пътя ги застигало неочаквано по-топло време: тогава носената на калъп чорба изтичала.
По този начин разказваше господин Ферге, като от време на време се прекъсваше със забележката, че всичко това е много хубаво, само дето му предстоял още веднъж опитът с пневмоторакса. Това, което разказваше, не беше нещо възвишено, но от фактически характер и твърде приятно за слушане, особено за Ханс Касторп, който смяташе за полезно да чуе нещо за самоварите, пирожките, казаците и дървените църкви с толкова много луковични кубета, че приличали на колонии гъби. Ферге разказваше и за тамошния тип хора, за тяхната северняшка еротика, която се виждаше толкова странна на Ханс Касторп, за азиатския примес на кръв у тях, за издадените скули, за фино-монголското разположение на очите; младият човек слушаше с антропологически интерес, после накара да му поговорят по руски — бърже, чудновато и сякаш без кости се редеше източната реч изпод добродушните мустаци на господин Ферге и от неговата добродушно изпъкнала адамова ябълка и всичко това забавляваше Ханс Касторп тъкмо защото го водеше из педагогически забранена област — такава е младежта.