Човек не живее личния си живот само като индивид, но — съзнателно или несъзнателно — и живота на своята епоха и съвремие; колкото и да считаше за безусловно дадени и себепонятни общите и извънличните условия на своето съществуване, без да му и теква дори да ги подлага на критика, добрият Ханс Касторп, какъвто и наистина си беше, може би чувстваше бегло засегнато нравственото си самочувствие от тяхното несъвършенство. Индивидът може да има пред очите си най-различни цели, намерения, надежди, изгледи, от които черпи импулс за дейност и за свръхусилия; ако обаче извънличното около него, самото време въпреки външната си подвижност се оказва всъщност лишено от надежди и изгледи, ако тайно му се представя безнадеждно, безперспективно и безпомощно, ако на съзнателно или несъзнателно зададения, но, така или иначе, зададен въпрос за крайния, извънличния, безусловния смисъл са всички усилия, на всяка дейност се отговаря с глухо мълчание, то тъкмо когато имаме работа с почтени хора, почти неминуемо ще се появи известно парализиращо въздействие на тези факти, което ще се отрази по душевно-нравствен път и върху физическата и органическа структура на индивида. За да надхвърли мярата на обикновеното постижение, без времето да му даде отговор на въпроса „за какво?“, човек трябва да притежава нравствена самостоятелност и прямота, каквато рядко се среща и е от героично естество, или много здрава жизненост. В случая с Ханс Касторп нямаме нито едното, нито другото, и тъй, макар и в съвсем почтен смисъл, той все пак си бе посредствен.
Ние тук поговорихме не само за вътрешното поведение на младия човек през училищните му години, но и за следващото време, когато вече си бе избрал гражданска професия. Що се отнася до неговата училищна кариера, той на един-два пъти дори бе принуден да повтаря класа. Общо погледнато обаче му помагаше неговият произход, изтънчеността на нравите, а освен това и една добра, макар и безстрастна, дарба за математика и след като завърши шести гимназиален клас, реши да изкара докрай училището — главно, да кажем истината, защото по този начин продължаваше едно вече привично, колебливо и временно състояние и печелеше време да мисли какъв иска да стане, тъй като Ханс Касторп дълго сам не знаеше, не знаеше дори и в последния клас, и когато най-сетне се реши (доколкото може да става дума за взимане на решение), той добре чувстваше, че като нищо би могъл и другояче да постъпи.
Вярно бе едно: корабите винаги му доставяха удоволствие. Като малко момче той бе изпълвал листовете на своите бележници с рисунки на рибарски гемии, натоварени със зеленчуци платноходки и петмачтови кораби; когато бе на петнадесет години, случи му се да наблюдава от много удобно място в корабостроителницата „Блом & Фос“ как спуснаха на вода новия двувитлов пощенски параход „Ханза“; тогава той нарисува с водни бои една сполучлива картина на стройния параход, точна до най-малките подробности, която консулът Тинапел бе закачил в своята частна кантора; поразвълнуваното море бе предадено в бутилковозелен цвят с голяма любов и вещина и някой си бе казал на консула Тинапел, че тук се крие талант, който може да се изяви като добър маринист — едно мнение, което настойникът спокойно можеше да предаде на младежа, защото Ханс Касторп само се засмя добродушно и нито за миг не се поддаде на въодушевление и налудничави идеи.
— Нямаш много — му казваше понякога консулът Тинапел. — Моите пари ще получат главно Джеймс и Петер, тоест те ще останат в предприятието, а Петер ще получава рента. Това, което имаш, е много добре вложено и ще имаш сигурен приход. Но да живееш от лихви днес, не е толкова проста работа, освен ако притежаваш поне пет пъти повече; ако искаш да представляваш нещо тук в града и да живееш, както си свикнал, ще трябва доста да припечелваш, запомни това, сине мой.
Ханс Касторп запомни това и се огледа за някаква професия, с която да може да пребъде пред себе си и пред хората. Веднъж именно при неделната игра на вист у консула Тинапел старият Вилмс от фирмата „Тундер & Вилмс“ подхвърли, че Ханс Касторп би трябвало да следва корабостроене, отлична идея, и да постъпи после на работа при него, при което щял да го понаглежда; Ханс Касторп възприе тази идея, изпълнен с уважение към своята професия, която, вярно, бе ужасно сложна и уморителна, но затова пък бе превъзходна, важна и забележителна; във всеки случай тя бе много по за предпочитане пред професията на неговия братовчед Цимсен, племенник на покойната му майка, който на всяка цена искаше да стане офицер. При това Йоахим Цимсен не бе много добре с гърдите и Ханс Касторп с леко пренебрежение смяташе, че за него ще е хубаво да избере професия, свързана с дейност на открито и при която дума не може да става за умствен труд или напрежение. Защото към работата той се отнасяше с най-голямо уважение, макар че тя — работата — лесно го изморяваше.