Те често се отбиваха за малко при Антон Карлович Ферге. Междувременно посещаваха Теди от „Фридерицианума“, едно елегантно четиринадесетгодишно момче, русо и изискано, с частна болногледачка и бяла копринена пижама, украсена с шнурове. Той бе сирак и богат, както сам разказа. В очакване на сериозна оперативна интервенция за отстраняване на разядени тъкани, с която искаха да направят един опит, той, когато се чувстваше по-добре, напускаше за по един час леглото си, за да слезе долу в салоните в своя хубав спортен костюм. Дамите обичаха да се шегуват с него, а той слушаше техните разговори, например тези, които се занимаваха с адвоката Айнхуф, госпожицата с кюлотите и Френцхен Оберданк. После пак си лягаше. Тъй си живееше момчето Теди от ден за ден, като даваше да се разбере, че от живота нищо друго вече не очаква освен само тъкмо това.
А в номер петдесет лежеше госпожа фон Малинкрод, на име Наталие, с черни очи и златни обеци на ушите, кокетна, суетна и при това един истински женски Лазар и Йов, дарена от бога с всички възможни недъзи. Организмът й, изглежда, бе наводнен от отрови, така че всички възможни болести я спохождаха една след друга и едновременно. Тежко бе пострадала кожата й, която на много места бе покрита от една тук-таме и разранена екзема, която мъчително я сърбеше; засегната бе и устата й, та с мъка вкарваше лъжицата. Едно след друго се сменяха вътрешни възпаления — на плеврата, на бъбреците, на белите дробове, на надкостницата и даже на мозъка, от което изпадаше в безсъзнание; сърдечната слабост, предизвикана от треската и болките, й създаваше големи страхове, пречеше й например да поглъща храната: тя се спираше горе в хранопровода. С една дума, положението на тази жена бе отвратително, а вън от туй тя бе съвсем сама в света, защото, след като напуснала мъжа и децата си заради друг мъж, който бил още почти момче, тя пък била напусната от любовника си, както братовчедите разбраха от нея самата; сега била безприютна, макар и не без средства, защото съпругът й я издържал. Без неуместна гордост тя се ползвала от неговата почтеност или от неугасналата му любов, тъй като не се отнасяше сериозно към себе си, а признаваше, че е само една окаяна, грешна жена и на тази основа понасяше всичките свои непосилни страдания с удивително търпение и издръжливост, с елементарната съпротивителна сила на своята расова женственост, която вземаше връх над мизерията на кафеникавото й тяло — дори бялата марлена превръзка, която по някаква зла участ бе принудена да носи около главата си, тя бе превърнала в една добре стояща й шапчица. Тя постоянно си сменяше накитите, сутрин почваше с корали, а вечер свършваше с перли. Зарадвана от пратката цветя на Ханс Касторп, тя покани младите господа на чай край леглото си, като сама пиеше от чаша с шулец; пръстите на ръцете й без изключение на палеца бяха покрити до ставите с опали, аметисти и изумруди. Докато златните обеци на ушите й се раздрънкваха, тя успя да разправи на братовчедите как се случило всичко с нея: за своя порядъчен, но скучен мъж, за своите също така порядъчни, но скучни деца, които се били метнали съвсем на баща си и за които никога не могла особено да се трогне; разправяше и за „почти момчето“, с което бе избягала и чиято поетична нежност тя много хвалеше. Но неговите роднини с хитрост и насила го отделили от нея, а освен това малкият сигурно бил отвратен от болестта й, която по него време многостранно и бурно избухнала. Тя запита с кокетничене дали и господата се отвращават от нея; и нейната расова женственост надделяваше над екземата, която покриваше половината й лице.
Ханс Касторп пренебрежително мислеше за малкия, който се отвращавал, и чрез едно вдигане на рамене даде израз на това си чувство. Що се отнасяше до него, той бе насърчен в противоположна насока от мекушавостта на поетичното „почти момче“ и при многократните посещения търсеше случай да оказва на нещастната госпожа фон Малинкрод малки болногледачески услуги, които не изискваха специални познания: тъпчеше я внимателно с току-що сервираната обедна каша, поднасяше й да пие от чашата с шулеца, когато хапката й пресядаше, или пък й помагаше да промени положението си в леглото; защото на всичко отгоре една рана от операция й затрудняваше дори лежането. Тия услуги Ханс Касторп извършваше на отиване към трапезарията или на връщане от разходка, като караше Йоахим да върви напред, докато той надзърне да види какво става в номер петдесет — при това усещаше едно ощастливяващо отпускане на цялото си същество, една радост, която почиваше върху чувството за полезността и тайното значение на неговите действия и в която между впрочем се прокрадваше някакво удоволствие от безукорния християнски облик на начинанията му, действително толкова благонравен, състрадателен и похвален облик, че срещу него не можеше да се възрази нещо сериозно — нито от войнишка, пито от хуманитарно-педагогична гледна точка.