За Карен Карщед още не е ставало дума, но Ханс Касторп и Йоахим полагаха особени грижи за нея. Тя бе външна частна пациентка на придворния съветник, който я препоръча на милосърдните братовчеди. Тя живееше от четири години тук горе; беше без средства и зависеше от коравосърдечни роднини, които веднъж я прибрали оттук — нали трябвало да умре; само след намесата на придворния съветник отново я върнали. Тя обитаваше един евтин пансион в селото — бе деветнадесетгодишна и слабичка, с гладка омазнена коса, с очи, които плахо се мъчеха да скрият един блясък, отговарящ на туберкулозния пламък върху бузите й, и с характерно дрезгав, но приятно звучащ глас. Тя кашляше почти без прекъсване, а по всичките й пръсти имаше левкопласт, защото от отравянето се пукаха.
На нея, значи, особено се посветиха двамата — по ходатайството на придворния съветник, който ги нарече добросърдечни момчета. Отначало пратиха цветя, последва посещение при бедната Карен на малкия й балкон в селото и от време на време по някое извънредно начинание: заведоха я на състезания с кънки и на състезания с бобслей. Зимният спорт в нашата високопланинска долина бе в разгара си, устроиха фестивална седмица, многократно организираха забави и представления, на които братовчедите обръщаха досега само случайно и бегло внимание. А и Йоахим бе зле разположен към всички забавления тук горе. Той не бе дошъл тук, за да се забавлява — изобщо не бе тук, за да живее и да се примирява с тукашния живот, като го направи приятен и разнообразен, а единствено за да се възстанови час по-скоро, та да може да си гледа службата долу в равнината, истинска служба, а не да спазва болничния режим, който бе само един заместител, но чието нарушение той съвсем неохотно допускаше. Да участва дейно в зимните спортове, му бе забранено, а да бъде зяпач, не му се искаше. Що се отнася до Ханс Касторп, неговото строго и интимно проникновение го караше да се чувства твърде дълбоко свързан с обществото на тия тук горе, за да отделя размисли и поглед за живота на хора, които виждаха в тая долна само една спортна писта.
Сега обаче милосърдното съчувствие към бедната госпожица Карщед внесе промяна в тая област и Йоахим не можеше да се възпротиви, без да се прояви като нехристиянин. Те взимаха болната от нейната скромна квартира в селото и при разкошно огретия от жаркото слънце мраз я развеждаха из наречения по името на хотела „Англия“ Английски квартал край луксозните магазини на главната улица, дето дрънкаха звънците на шейните и се разхождаха богати епикурейци и безделници от цял свят, обитатели на казиното и другите големи хотели — гологлави, в модни спортни костюми от изящни и скъпи платове, с бронзирани от зимното слънце и отражението на снега лица; после слизаха към пързалката, която се намираше недалече от казиното в дъното на долината — тук през лятото имаше ливада, дето играеха на футбол. Ехтеше музика — курортният оркестър даваше концерт от естрадата на дървения павилион, издигнат на единия край на продълговатата четириъгълна пързалка, а зад него се открояваха върху тъмната синева заснежените върхове. Те взимаха билети, пробиваха си път между публиката, която бе насядала върху амфитеатрално разположените край трите страни на пистата скамейки, намираха си места и гледаха. Фигуристите, облечени в стегнати дрехи, черни трика и якета с галони и кожени бордюри, се носеха по леда, изтегляха фигури, скачаха и правеха пируети. Една неучастваща в състезанията двойка професионалисти-виртуози, господин и дама, демонстрира нещо, което в целия свят само тя можела, и предизвика туш и ръкопляскания. В състезанията за бързина шестима млади мъже от различни националности обиколиха шест пъти големия квадрат — наведени, с ръце на гърба, навремени с кърпа в уста. Един звънец надзвъня музиката. От време на време тълпата избухваше в одобрителни провиквания и аплодисменти.
Тримата болни, братовчедите и протежето им, виждаха наоколо си пъстро общество. Англичани с шотландски шапки и бели зъби говореха на френски с натрапчиво напарфюмирани дами, които бяха облечени от горе до долу в разноцветна вълна, а някои бяха и в панталони. Дребноглави американци с мазно пригладени коси и къси лули в устата носеха кожи с козината навън. Руси с вид на варвари-богаташи, брадати и елегантни, и холандци с малайска кръстоска седяха между немска и швейцарска публика, докато, разпръснати навсякъде, се разговаряха на френски различни представители на Балканите или Близкия Изток, неопределени типове и авантюристи, към които Ханс Касторп проявяваше известна слабост, докато Йоахим ги отричаше като съмнителни и безхарактерни. В паузите имаше организирани състезания за деца с шеговити задачи; те се препъваха по пистата, прикрепили на единия крак кънка, а на другия ска, или пък момчетата тикаха своите седнали върху лопати дамички. Те бягаха със запалени свещи и победител излизаше този, който пръв донасяше на финиша неугаснала свещ; други трябваше бегом да се катерят през препятствия или да вадят с калаени лъжици картофи от наредени върху пистата лейки. Висшето общество ликуваше. Показваха си най-богатите, най-прочутите и най-миловидните деца, дъщеричката на един холандски мултимилионер, сина на един пруски принц и едно дванайсетгодишно момче, което носеше името на световноизвестна фирма за шампанско. Бедната Карен също ликуваше и кашляше при това. От радост тя пляскаше ръцете си с разранените краища на пръстите. Бе толкова благодарна! Братовчедите я заведоха и на състезанията по бобслей: дотам не бе далеко нито от „Бергхоф“, нито от квартирата на Карен Карщед, тъй като спускащата се от Шатцалп писта завършваше в селото между къщята на западния склон. Там бяха издигнали контролна будка, където по телефона се получаваха сведения за всяка шейна, тръгнала от старта. Плоските шейни, възседнати от мъже и жени в бели вълнени облекла и с многоцветни национални шарфове през гърдите, взимаха излъсканите до метален блясък завои между заледените снежни бариери; пускаха ги поединично, на големи интервали. Виждаха се червени напрегнати лица, пръскани от снежния помръзлек. Публиката фотографираше шейни, които се преобръщаха или се врязваха в страните на улея, като изсипваха екипажа си върху снега. И тук свиреше музика. Зрителите седяха на малки трибуни или се разстъпкваха по тясната пъртина, прокарана край пистата. Пъртината минаваше и по дървени мостове, които прекрачваха пистата и под които от време на време профучаваше състезателна шейна; там също имаше насъбрани хора. Труповете от санаториума горе минават по същия път, летят под мостовете, взимат завоите — надолу, надолу към долината, помисли си Ханс Касторп и даже поговори за това.