Един следобед те заведоха Карен Карщед и на кино в курорта, тъй като тя толкова се радваше на всичко. Лошият въздух, който и на тримата се стори физически непоносим, защото бяха свикнали само на най-чист въздух, тежко прилегна върху гърдите им и замъгли главите им; пред наболяващите ги очи блещукаше и пробягваше върху екрана живот, много живот, накълцан на дребно, забавен и забързан — изпълнен с безпокойство, при което ту се застояваше, трепкайки, ту мигновено изчезваше; придружаваше го някаква музика, която прилагаше своето настоящо разчленение върху бързолетната поява на миналото и със своите ограничени средства успяваше да пресъздаде целия диапазон на тържественост и велелепие, на страсти, бяс и гукаща похот. Те гледаха една вълнуваща история на любов и убийства, която нямо се развиваше в двора на някакъв ориенталски деспот; задъханото действие бе изпълнено с разкош и голота, жарки господарски страсти и религиозна ярост, с подчинение, жестокост, желание, смъртоносна похот и по-продължителна нагледност, когато зрителят трябваше да разгледа жилестите мишници на палачите; историята беше кратка, съставена благодарение на внушителното познаване на тайните въжделения на зрителите, представители на интернационалната цивилизация. Сетембрини като човек на преценките би се отнесъл строго отрицателно към антихуманистическото представление, би порицал със своята пряма и класическа ирония злоупотребата с техниката за оживяването на такива презиращи човека спектакли — това си помисли Ханс Касторп и прошепна нещо подобно на братовчед си. В замяна на това госпожа Щьор, която също бе там и седеше недалеч от тримата, изглеждаше съвсем унесена; нейното червено, просташко лице бе разкривено от удоволствие.
Такъв бе между впрочем случаят и с всички лица, които човек погледнеше. А когато последната трепкаща картина на една част от филма изчезваше, когато в салона светваха светлини и полето на виденията заставаше пред тълпата като празно платно, не можеше дори да има аплодисменти. Нямаше никого тук, комуто да се отблагодарят с ръкопляскания, когото да извикат още веднъж на сцената заради художествените му постижения. Актьорите, събрали се за филма, от който сега хората се наслаждаваха, отдавна бяха се пръснали по всички краища на света; зрителите бяха видели само картини-сенки от продукцията им — милиони картинки и най-кратки зафиксирвания, на които бяха разложили движенията им, за да може по желание многократно да се повтаря заснетото и при трепкащото размотаване на лентата да се връща към стихията на времето. В мълчанието на тълпата след илюзията имаше нещо безжизнено и отвратително. Ръцете висяха безсилни пред Нищото. Хората си триеха очите, гледаха вторачено пред себе си, срамуваха се от светлината и копнееха отново да ги обземе тъмнината, за да гледат отново, за да видят, пресадени в ново време, разкрасени от музика неща, които са били някога си.