Къщичката, в която живееше Карен Карщед, се намираше недалеч от водния улей и железния път, който водеше към селото, така че за братовчедите бе удобно да й се обаждат, когато искаха да я вземат за задължителната разходка след закуска. Тръгнеха ли към селото, за да излязат на главната алея, те виждаха насреща си малкия Шиахорн, после по-надясно, три зъбеца, които се наричаха Зелените кули, но сега също бяха покрити с ослепително огрят от слънцето сняг, а още по-надясно купена на селския хълм. На четвърт височина върху склона му се виждаше, обиколено от зидове, едно гробище — гробището на селото, отдето сигурно имаше хубав изглед, по всяка вероятност към езерото, ето защо можеха да го имат пред вид като цел на една разходка. И така един хубав предиобед те, тримата, се упътиха нататък — а сега всички дни бяха хубави: безветрени и слънчеви, тъмносини и искрящо бели, горещи и мразовити. Братовчедите, единият с керемиденочервено лице, другият бронзиран, бяха по костюми, тъй като балтоните много биха им тежали под тоя слънчев пек — младият Цимсен бе в спортен костюм и с гумени шушони, Ханс Касторп също с шушони, но с дълги панталони, тъй като по въпросите за тялото не бе стигнал дотам, за да носи къси. Беше между началото и средата на февруари — през новата година. Точно така, годината се бе сменила, откак Ханс Касторп се бе качил тук горе; сега бяха през друга година, следната. Голямата стрелка на часовника за световното време бе се поместила с една единица: стрелката не бе тъкмо някоя от най-големите, например от ония, които отмерват хилядолетията — съвсем малцина от живите щяха да доживеят това; не бе и стрелката, която отмерваше вековете, не, и тази не. Макар че Ханс Касторп се намираше тук горе не от една година насам, а бе напълнил само малко повече от половина, годишната стрелка неотдавна бе се преместила и сега бе застанала и чакаше като ония големи часовници, чиито минутни стрелки се преместват само по веднъж на всеки пет минути. Но дотогава трябваше месечната стрелка да помръдне още десет пъти, няколко пъти повече, отколкото през досегашния престой на Ханс Касторп тук горе — февруари той вече не смяташе, защото, което бе веднъж почнато, бе вече и ликвидирано, тъй както веднъж разменените пари са все едно похарчени.
И така тримата се разходиха веднъж до гробището на селския хълм — за да бъдем точни, нека споменем и този излет. Идеята за това изхождаше от Ханс Касторп; Йоахим отначало се колебаеше заради бедната Карен, но после разбра и се съгласи, че няма смисъл да си играят на криеница с нея и както ги бе учила госпожа Щьор, крайно предпазливо да я бранят от всичко, което напомня за смъртта. Карен Карщед не се отдаваше още на самозалъгванията на последния период, а добре знаеше какво е положението й и какво означаваше некрозата на върховете на пръстите й. Освен това тя знаеше, че нейните коравосърдечни роднини едва ли ще се погрижат за пренасянето й дома и че, като умре, ще се намери тук горе някое скромно местенце, дето ще я настанят. И в края на краищата можеше да се сметне, че това място за разходка бе по-подходящо в морално отношение за нея, отколкото кое да е друго, например състезанията с шейни и киното — както и между впрочем това посещение на гробището не бе нищо друго освен един акт на другарство към тия там горе при положение, че тримата гледаха на гробището не просто като на забележителност за разглеждане и място за разходка.