Те бавно тръгнаха нагоре в гъша колона, тъй като прокараната пъртина позволяваше да се върви само поединично, оставиха зад и под себе си най-високо разположените вили по склона и на изкачване гледаха как познатата им природна картина отново се измества перспективно и се разкрива по-пълно: тя се разширяваше към североизток, показа се и очакваният изглед към езерото, чиято обиколена от гори повърхност бе замръзнала и покрита със сняг, а там, зад отвъдния бряг, сякаш се срещаха на земята откосите на планината, зад които в надпревара се издигаха върху небесната синева други непознати върхове. Застанали върху снега пред каменния портал, през който се влизаше в гробището, тримата спряха погледи върху този пейзаж и пристъпиха през вратата от ковано желязо, която бе вкопана в каменния портал и бе само притворена.
И тук намериха прокарани пъртини, които водеха помежду заградените с решетки и тапицирани със сняг надгробни могили, тези добре и равномерно подредени легла с техните каменни и метални кръстове, техните малки, украсени с медальони и надписи паметници, но ни се виждаше, ни се чуваше някъде човек. Тишината, уединеността, ненакърнимостта на мястото изглеждаше тиха и тайнствена в не само един смисъл; едно каменно ангелче или амурче с накривена шапка от сняг върху главицата си, което бе свряно нейде в храстите и бе вдигнало пръст до устните си, можеше да мине за добрия дух на това място — за дух на мълчанието, и то на мълчание, което човек чувстваше много силно като противовес и отклик на говоренето, като едно занемяване, съвсем не лишено от съдържание и събития. Тук на двамата мъже сигурно би се удал случай да снемат шапките си, ако бяха с шапки. Но те бяха гологлави, гологлав излизаше вече и Ханс Касторп, и затова вървяха с почтително държане в гъша колона след Карен Карщед, която ги водеше; тежестта на тялото им почиваше върху пръстите на краката и вървейки, те сякаш леко се покланяха надясно и наляво.
Гробището имаше неравномерна форма, то отначало се простираше към юг като тесен правоъгълник, а после, пак на правоъгълници, се разширяваше от двете страни. Очевидно бяха се наложили многократни разширения и към гробището бяха прибавяли ниви. Въпреки това цялата площ изглеждаше вече почти напълно заета — не само покрай зидовете, но и във вътрешните по-малко предпочитани части; човек трудно можеше да види и да каже къде още има свободно място. Тримата пришълци доста време сдържано обикаляха по тесните пъртини и пътечки между гробовете, като тук-таме се спираха, за да разчетат някое име, както и датите на раждането и смъртта. Паметниците и кръстовете бяха скромни, личеше, че малко са стрували. Що се отнася до надписите, имената произхождаха от всички страни на света, звучаха като английски, руски или изобщо славянски, имаше и немски, португалски и други; датите обаче носеха един отпечатък на крехкост, разликата помежду им бе очебийно малка, годините между раждане и смърт навсякъде бяха около двадесет и не много отгоре, характерно за населяващите това общежитие беше тяхната младост, а не тяхната добродетел — неустановен народ се бе събрал тук от целия свят, за да премине окончателно към една хоризонтална форма на съществование.
Някъде дълбоко всред навалицата почиващи, там вътре към центъра на терена, имаше едно местице, дълго колкото човешки ръст, равно и незаето, между две могилки с кръстове, които носеха по един неувяхващ венец; пред него неволно спряха двамата посетители. Те застанаха — госпожицата малко по-напред от двамата й придружители — и зачетоха поизтритите надписи върху камъните; Ханс Касторп, кръстосал ръце пред себе си, се бе унесъл с отворена уста и сънливи очи; младият Цимсен съсредоточено стоеше не само изправен, а дори малко наведен назад; после братовчедите едновременно — любопитно и крадешком, погледнаха лицето на Карен Карщед. Но тя ги забеляза и смирено застана, засрамена, с малко косо издадена глава назад, като притворно се засмя с изострени устни и бърже им смигна.