Следобед вкупом се упътиха към курорта, за да погледат карнавалното оживление по улиците. По пътя си срещаха маски, пиерота и арлекини, които размахваха в ръцете си кречетала; в украсените шейни, чиито звънчета дрънчеха, бяха насядали също така маскирани и между тях и пешеходците се водеха сражения с конфети. Вечерта пациентите се събраха на седемте маси с повишено настроение, решени да продължат в затворен кръг всеобщото веселие. Книжните шапки, кречеталата и свирките на портиера бяха намерили добър прием, а прокурорът Параван бе турил началото на ново предрешаване; облякъл се бе в дамско кимоно и според многобройните провиквалия бе си закачил принадлежащите на генералната консулша Вурмбранд плитки, а мустаците си бе извил с маша за къдрене надолу, та бе заприличал досущ на китаец. Администрацията не бе останала назад. Тя бе украсила всяка от седемте маси с по един книжен лампион — цветна месечина със запалена свещ вътре, така че при влизането си в трапезарията Сетембрини подхвърли на минаване край масата на Ханс Касторп един куплет, който се отнасяше до илюминацията:
процитира той с тънка и суха усмивка, като бавно довлече крака до мястото си, дето го посрещнаха с малки снаряди — тънкостенни топчици, пълни с благоуханна течност, които се пукаха при попадение и обливаха с парфюм, когото улучеха.
С една дума, празничното настроение бе се разгорило още от началото. Ехтяха смехове; книжни серпентини, провиснали от полилея, се развяваха от течението насам-натам; в соса на печеното плуваха конфети; скоро прислужницата-джудже суетливо пренесе първата кофичка с шампанско в лед; взеха да смесват шампанско с бургундско вино, за което даде пример адвокатът Айнхуф, а когато към края на вечерята и лампите загаснаха, та останаха да светят само лампионите и трапезарията потъна в многоцветния полумрак на една италианска нощ, настроението стигна своя връх; с пълно одобрение масата на Ханс Касторп посрещна една бележка на Сетембрини, която той подаде на най-близко седящата до него, нагиздена с жокейска шапка от фина зелена хартия Маруся; на бележката бе написано с молив:
Доктор Блуменкол, който пак беше зле, измърмори с присъщия му израз на устните някоя и друга дума, от която можеше да се разбере откъде бяха тия стихове. От своя страна Ханс Касторп сметна, че не бива да остане длъжен с отговора — почувствал се бе на шега задължен да напише една реплика върху бележката, която, разбира се, щеше да излезе доста посредствена. Той претърси джобовете си за молив, но не намери, а и Йоахим и учителката нямаха. Неговите изпълнени с червени жилки очи се насочиха за помощ към изток, към левия заден ъгъл на трапезарията, но очевидно случайно възникналият замисъл се изроди в такива дълбоки асоциации, че той пребледня и съвсем забрави първото си намерение.
За пребледняване имаше и други причини. Там в дъното седеше госпожа Шоша, която се бе облякла специално за тази вечер; тя носеше нова рокля, във всеки случай рокля, която Ханс Касторп още не бе виждал — от тънка и тъмна, дори черна коприна, която понякога само преливаше малко в златнокафяво, с кръгло момичешко деколте, толкова неизрязано, че едва се виждаха гърлото, краищата на ключиците и отзад, когато главата бе леко изнесена напред, вратните прешлени под спуснатата свободно коса, която стигаше до раменете, без да закрива мишниците; мишниците на Клавдия, които бяха едновременно нежни и пълни — при това и прохладни, както можеше да се предположи, — се открояваха извънредно бели върху тъмната коприна на роклята, и то по такъв вълнуващ начин, че затваряйки очи, Ханс Касторп си прошепна: „Боже мой!“ Такъв вид кройка на рокля той никога не бе виждал. Виждал бе бални тоалети с допустимо и дори задължително разголване за официални случаи — разголване, което бе далеч по-голямо от това тук, без ни най-малко да има такова сензационно въздействие. Преди всичко оказа се погрешно по-старото предположение на Ханс Касторп, че съблазънта, несъвместимата с разума съблазън на тези ръце, с които вече се бе запознал през ръкавите от тънък газ, би се оказала може би по-малко могъща, ако нямаше това пълно с предзнаменования „просветление“, както тогава бе си казал.
Грешка! Съдбоносна самоизмама! Пълната, добре очертана и ослепителна голота на тези великолепни крайници на един болен и отровен организъм беше събитие, оказало се далече по-силно от тогавашното „просветление“, явление, за което няма друг отговор, освен да преклониш глава и да повтаряш безмълвно: „Боже мой!“