— Разгледай я добре! — чу Ханс Касторп сякаш отдалече думите на Сетембрини, докато очите му я следяха до стъклената врата към хола, тъй като тя пак си бе тръгнала. — Лилит е туй.
— Кой? — попита Ханс Касторп.
Литераторът се зарадва. После го жилна:
— Жената първа на Адама. Пази се ти…
Освен тях двамата само д-р Блуменкол бе останал на масата — на най-отдалеченото място. Другите сътрапезници, също и Йоахим, бяха се преместили в съседните салони. Ханс Касторп каза:
— Днеска си пълен с поезия и стихове. Каква е пък тая Лили? Да не би Адам да е бил женен два пъти? Аз и понятие си нямах…
— Така е по еврейското предание. Тази Лилит се е превърнала в нощен призрак, опасна е за млади мъже особено поради хубавата си коса.
— Тфу, да я вземе дяволът! Нощен призрак с хубава коса. Такова нещо ти не можеш да понасяш, а? Затова веднага си на линия и запалваш електрическото осветление, за да изведеш, така да се каже, младите хора на правия път; не това ли вършиш? — каза Ханс Касторп унесено. Той си бе пийнал доста от смесеното вино.
— Слушайте, инженере, оставете това! — заповяда Сетембрини със смръщени вежди. — Служете си с обичайната за образования Запад разговорна форма, с второ лице множествено число, ако смея да ви помоля! Никак не ви приличат такива опити.
— Но как така? Нали сме в карнавала! Тази вечер изобщо е прието…
— Да, заради някакво безнравствено обаяние. Това „ти“ между чужди хора, тоест между лица, които по правило би трябвало да си говорят на „вие“, е една отвратителна дивотия, една игра с първичното състояние, една разпасана игра, която ненавиждам, защото всъщност е насочена против цивилизацията и напредничавото човечество — да, насочена нагло и безсрамно. И аз не съм ви говорил на „ти“, недейте си въобразява! Цитирах само един пасаж от шедьовъра на вашата национална литература. Говорих, значи, поетично…
— И аз! И аз говоря до известна степен в поетичен стил — говоря така, защото моментът ми се струва подходящ. Не казвам, че ми е леко, нито че ми се вижда естествено да ти говоря на „ти“, напротив, трябва да си наложа, да си дам известно усилие, за да сторя това, но правя това охотно, с радост и от сърце…
— От сърце?
— Да, от сърце, можеш да ми повярваш. Толкова отдавна сме вече заедно тук горе — седем месеца, като пресметнеш, това за нашите условия тук не е твърде много, но за схващанията там долу, доколкото си спомням, е сума време. Прекарахме това време заедно, защото животът ни събра тук, почти всеки ден сме се виждали; водили сме интересни разговори отчасти за работи, от които долу съвсем нищичко не съм разбрал. Но тук ги разбрах; тук те станаха за мен важни, близки, така че, винаги когато разисквахме, се съсредоточавах до крайна степен. Особено когато ти ми обясняваше нещата като homo humanus; защото аз в своята досегашна неопитност не можех да дам някой особен принос и можех само да установя, че разказваното от теб заслужава да се чуе. Благодарение на тебе научих и разбрах толкова много неща… Това за Кардучи беше най-малкото, но ако те нямаше, какво щях да зная например за връзката между републиката и красивия стил или между времето и прогреса на човечеството, за това, че ако го нямаше времето, нямаше да има и прогрес, а светът би бил само едно застояло блато, вмирисана локва! Аз просто ти говоря на „ти“, но без обръщение, защото не зная как да се обърна към тебе — не мога, така си е. Ей те насреща ми и аз просто ти говоря на „ти“, това стига. Ти не си някакъв човек с име, ти, господин Сетембрини, си един представител тук, на това място, до мене, това си ти — натърти Ханс Касторп и удари с длан върху застланата маса. — А сега искам да ти благодаря — продължи той и тикна чашата си с шампанско и бургундско до кафената чашка на господин Сетембрини, сякаш иска да се чукне с него върху масата, — благодаря ти, че през тия седмици така любезно се бе заел с мене, че при всички мои проучвания и експерименти ми помогна, на мен, кандидат-студента, върху когото се бяха струпали толкова много нови неща, че се опита да ме поправиш, съвсем sine pecunia, отчасти с истории, отчасти в абстрактна форма. Имам ясното чувство, че е дошъл моментът да ти благодаря за всичко и да те помоля за прошка, ако съм бил лош ученик, „грижовно дете на живота“, както ми беше казал веднъж. Много се трогнах, когато каза това, и всеки път, колчем си спомням за тия думи, отново се трогвам. На тебе и на твоята педагогична жилка, за която още първия ден спомена, сигурно също така съм създавал грижи; връзката между хуманизъм и педагогика естествено е също едно от взаимоотношенията, за които научих от тебе, с времето положително и за други ще се сетя. Прости ми, значи, и не ме запомняй със зло. За твое здраве, господин Сетембрини, да живееш! Изпразвам чашата си в чест на твоите литературни усилия за унищожаване на човешките страдания! — завърши той, изпи, наведен назад, на две-три големи глътки смесеното вино и стана. — Сега да идем при другите.