Тук ние се връщаме към нашите загатвания от по-рано, които целяха да изтъкнат предположението, че с течение на времето накърняването на личния живот може да въздейства и върху физическия организъм на човека. Как би могъл Ханс Касторп да не уважава работата? Това би било противоестествено. Тъй както стояха нещата, тя трябваше да бъде в неговите очи безусловно достойна за уважение, освен нея нищо друго достойно за уважение нямаше, тя беше принципът, пред който човек устояваше или не устояваше, беше абсолютът на времето, тя, така да се каже, сама отговаряше за себе си. Неговото уважение към нея, значи, бе от религиозно и, доколкото знаеше, от несъмнено естество. Друг бе въпросът дали я обичаше; това той не можеше, колкото и да я уважаваше, и то поради простата причина, че не му понасяше. Усилената работа опъваше нервите му, тя скоро го изтощаваше и той съвсем откровено си признаваше, че много повече обича свободното, необременено от оловните тежести на усилията време, времето което открито се разпростира пред човека и не е разграфено от препятствия, които трябва да се преодоляват със скърцане на зъби. Това противоречие в неговото отношение към работата се нуждае от разгадаване. Бе ли възможно тялото и духът му — първо духът, а чрез него и тялото — да се отнасят по-охотно и по-устойчиво към работата, ако можеше в дъното на душата си, там, дето сам той не знаеше какво има, да вярва в работата като в безусловна стойност и като в начало, което само си дава отговор на въпросите — да вярва и същевременно да се самоуспокоява? Ето че пак се поставя въпросът за неговата по-голяма или по-малка посредственост, на който не искаме да отговорим определено. Защото ние не се смятаме за венцехвалители на Ханс Касторп и оставяме място за предположението, че в неговия живот просто работата малко пречеше на непомраченото удоволствие от една „Мария Манчини“.
Когато му дойде времето, не го повикаха за военна служба. Неговата вътрешна природа бе против службата и съумя да го отърве. А може би допринесе и това, че щабният лекар д-р Ебердинг, който бе между посетителите на „Харвестехудер Вег“, разбра от един разговор с консула Тинапел, че младият Касторп ще се почувства много възпрепятстван в следването си, което току-що бе започнал в друг град, ако бъде принуден да иде войник.
Ханс Касторп бе запазил и вън от родния си град успокояващия навик да пие портер на закуска и така главата му, която и без това работеше бавно и невъзмутимо, взе да се пълни с аналитична геометрия, диференциални уравнения, механика, теория на проекциите и графостатика, той изчисляваше натоварено и ненатоварено предвижване, стабилитет, разпределение на баласта и метацентър, макар че понякога му ставаше много нагорно. Неговите технически чертежи на разрез по шпангоута, по водната линия или по дължината не бяха така добри, както художественото изображение на „Ханза“ в открито море, но там, дето ставаше нужда нагледността да се подчертае не само смислово, а и сетивно — там, дето трябваше да се тушират сенки или разрези да се онагледяват с весели цветни бои, Ханс Касторп надминаваше повечето от състудентите си.
Когато през ваканциите се връщаше в къщи, много чист, много добре облечен, с малки червеникаворуси мустачки на сънливото младо патрицианско лице и очевидно на път към завидно обществено положение, хората, които се занимаваха с общинските работи и бяха добре осведомени за семейните и лични отношения — а това е случаят с почти всички хора в един град-държава със самоуправление, — та неговите съграждани го изглеждаха изпитателно, като се запитваха за каква обществена роля ще израсне младият Касторп. Беше свързан с традиции, името му бе добро и старо и един ден почти сигурно щяха да се съобразяват с неговата личност като политически фактор. Тогава ще бъде член на градския парламент или на президиума и поел почетната длъжност, и той ще носи грижите и суверенитета, ще участва в някой административен сектор, може би в комисията за финансите или за строителството, и неговият глас ще се слуша и ще трябва да се има пред вид. Можеха да любопитстват за коя партия ще се обяви младият Касторп. Външността може и да лъже, но всъщност той изглеждаше така, както не изглежда човек, на когото демократите могат да разчитат, а и приликата с дядото бе неоспорима. Може би ще тръгне по неговите стъпки, ще бъде спирачка, консервативен елемент? Това бе много възможно… но също и обратното. Защото в края на краищата той беше инженер, бъдещ корабостроител, човек на световната търговия и техниката. Та можеше да се случи и така, че да тръгне с радикалите, да се прояви като луда глава, като безбожен разрушител на стари здания и природни красоти, необвързан като евреин и безчувствен към светините като американец, склонен по-скоро безцеремонно да скъса с достопочтените традиции и да хвърли държавата в главоломни експерименти, вместо да изгражда естествените условия — и това можеше да се помисли. Ще заговори ли кръвта му, че благоразумието на тези, пред които заставаше мирно караулната двойка пред градския съвет, е всеобхватно, или ще предпочете да подкрепя опозицията в градския парламент? Любопитството на съгражданите не можеше да прочете отговора на тези въпроси в неговите сини очи под червеникаворусите вежди, а и той, Ханс Касторп, не би могъл още да им отговори.