— Слушайте, инженере, какво ви прихвана? — каза италианецът сочи, изпълнени с удивление, и също стана от масата. — Това звучи като прощаване…
— Не, защо пък прощаване? — отклони отговора Ханс Касторп. Но той се отклони не само фигуративно, с думи, но и физически, като описа дъга с тялото си и се улови за госпожица Енгелхард, която бе дошла да ги вземе. Придворният съветник разливал в салона с пианото собственоръчно карнавалния пунш, който бил отпуснат от администрацията, докладва тя. Нека господата, каза тя, дойдат веднага, ако искат и те да се вредят за по една чаша. И така те преминаха оттатък.
Заобиколен от пациенти, които му подлагаха малки чаши с дръжки, там наистина стоеше до застланата с бяла покривка маса придворният съветник Беренс и с голяма лъжица черпеше от един супник дигащото пара питие. И той бе поразнообразил външността си малко карнавално — към бялата си лекарска престилка, която и днес носеше, защото никога не почиваше от работа, бе добавил един истински карминено червен турски фес с черен пискюл, който се люлееше около ухото му; престилката и фесът му бяха достатъчни, стигаха, за да направят неговата и без това забележителна фигура да изглежда съвсем чудновата и необуздано весела. Дългата бяла престилка му бе твърде голяма; ако човек обърнеше внимание на приведения му тил и мислено го изправеше, за да се очертае пълният му ръст, щеше да се получи една картина, по-голяма от естествена величина, с малка, оцветена и до немай-къде особено очертана глава. Поне на младия Ханс Касторп това лице никога не се бе струвало толкова особено, както днес под шутовската шапка: тази чипоноса, сплескана и загрята до синьо физиономия, всред която, под белезникаво русите вежди, сълзяха изпъкналите му сини очи и над придръпнатата нагоре уста се мъдреха светлите му, накриво завити мустачки. Отдръпвайки се от парата, която се извиваше над супника, той с размах разливаше в подаваните му чаши кафявото питие, един подсладен пунш от ром, като неспирно брътвеше нещо весело на своя особен език, та взривове от смях около масата съпровождаха действията му.
— Господин Уриан седи отгоре — поясни Сетембрини тихо с едно ръкодвижение в посока на придворния съветник, но скоро го издърпаха към Ханс Касторп. Налице бе и д-р Кроковски. Какъвто си бе дребен, набит и як, той бе наметнал своята черна лъскава престилка върху раменете си, та все едно, че беше с домино; с извита нагоре ръка той държеше пред очите си чаша и весело се разговаряше с група маски, предрешени в обратния пол. Дочу се и музика. Съпровождана на пианото от манхаймеца, пациентката с тапирското лице изсвири на цигулка ларгото от Хендел и после една соната от Григ, чийто характер бе и национален, и салонен. Последваха благосклонни аплодисменти — също и откъм двете маси за бридж, които бяха разпънали; там вече бяха насядали маскирани и немаскирани, а до тях имаше бутилки в кофички с лед. Вратите останаха отворени; и в хола се бяха насъбрали пациенти. Една група около кръглата маса с боле гледаше как придворният съветник открива общите игри. Прав, наведен над масата, затворил очи, той почна да рисува, главата си бе дръпнал назад, за да видят всички, че очите му са затворени; така, слепешката, той нарисува с молив върху гърба на визитна картичка една фигура — контурите на прасе, които бяха малко опростени и повече идеални, отколкото отговарящи на действителността, но все пак, при тия така затрудняващи условия, това представляваше несъмнено в общи черти едно прасе, което неговата огромна ръка бе нахвърлила без помощта на очите. Това изискваше майсторство и той го владееше. Свинското оченце се оказа приблизително там, дето трябваше, е, малко близо бе до рилото, но все пак се намираше горе-долу на мястото си; сполучени бяха и щръкналото върху главата ушенце, и крачетата, които висяха от закръгленото коремче, а като завършек на също така закръглената линия на гърба се явяваше завитата на кравай опашчица. Чу се едно „ах!“, когато рисунката бе завършена, и всички се струпаха да направят и те опит, обзети от амбицията да се изравнят с майстора. Но съвсем малцина биха могли да нарисуват прасе с отворени очи, камо ли пък със затворени. Какви ли не уроди се получиха! Всичко беше объркано. Оченцето се оказваше вън от главата, краченцата — във вътрешността на тумбака, който от своя страна така си бе останал незатворен, докато опашчицата си се виеше някъде настрана като самостоятелна арабеска без органическа връзка с неясната главна фигура. Хората се превиваха от смях. Към групата се присъединиха и други. Сензацията стигна чак до масите на бриджорите и любопитните играчи пристигнаха с ветрилообразно подредени карти в ръце. Околните гледаха да не би да премигват клепачите на тези, които се опитваха да рисуват, защото неколцина се поддаваха на това изкушение; те се кискаха и пръхтяха, докато „слепите“ художници правеха грешки, и ликуваха, когато някой си отваряше очите и виждаше своята нескопосана безсмислица. Измамна самонадеяност подсторваше всеки към състезание. Макар че беше доста голяма, картичката скоро бе запълнена и от двете страни, така е сбърканите фигури се пресичаха. Но придворният съветник пожертва друга от портфейла си, върху която адвокатът Параван си бе тайно наумил да нарисува прасето, без да вдига молива; в резултат се получи неуспех, който надмина всички досегашни опити: създаденият по този начин орнамент нямаше ни най-малка прилика не само с прасе, но и с нищо друго по света. Провиквания, смехове и бурни поздравления! Донесоха от трапезарията листове за ястия — сега вече повече пациенти, дами и господа, можеха едновременно да рисуват; всеки състезател си имаше свои контрольори и зрители, а между тях всеки бе кандидат за молива, с който в момента рисуваха. Имаше всичко три молива, за които се боричкаха. Те принадлежаха на пациенти. След като бе подхванал новата игра и я видя, че потръгна, придворният съветник изчезна със своя поспешник.