Тъй говореше Йоахим и всички бяха болезнено слисани, виждайки тоя кротък, улегнал млад човек да се бунтува. При заплахата на Йоахим, че ще захвърли всичко и ще замине за равнината, Ханс Касторп неволно се сети за известни изявления, които бе чул на френски от трето лице. Но той замълча; нима трябваше да изтъква пред братовчед си като образец собственото си търпение, както правеше госпожа Щьор; тя наистина назидаваше Йоахим да не роптае богохулно, а да се потопи в смирение и да вземе пример от нейното постоянство, което тя проявява тук горе, та с твърда воля се отказва да се разпорежда и домакинства в дома си в Канщат, за да възвърне някога на мъжа си в свое лице една напълно и окончателно оздравяла съпруга. Не, това Ханс Касторп все пак не искаше да стори, пък и от времето на карнавала му беше съвестно по отношение на Йоахим; съвестта му казваше, че трябва да вижда нещо като измяна, бягство и изневяра в това, за което не говореха, но което Йоахим несъмнено знаеше: става дума за две кръгли кафяви очи, една доста необоснована охота за смях и един портокалов парфюм, на чиито въздействия бе изложен по пет пъти на ден, но строго и прилично свеждаше пред тях очи към чинията си… Дори и в неохотата, с която Йоахим посрещаше неговото търсене на истината чрез отвлечени разсъждения и възгледите му върху „времето“, Ханс Касторп смяташе, че долавя нещо от това военно благочиние, което съдържаше един упрек към съвестта му. Що се отнася до долината, тая дълбоко заснежена долина, на която Ханс Касторп също така задаваше от своя превъзходен стол свръхсетивните си въпроси, то нейните зъбери, купени, склонове и кафяво-зелено-червеникави гори стояха занемели във времето, обгърнати от тихо протичащото земно време, ту светещи върху тъмната небесна синева, ту обвити от мъгли, ту искрящи като диаманти всред очарованието на лунната нощ, ту заруменени по височините от залязващото слънце — но винаги в сняг, от шест незапаметени, само мярнали се и отминали месеца насам; всички пациенти заявяваха, че не могат вече да гледат снега, той ги отвращавал, за техните изисквания в това отношение стигало и лятото, но всеки божи ден тия снежни маси, снежни купчини, снежни възглавници, заснежени склонове… това превишавало силите на човека, това било убийствено за духа и чувствата. И те носеха цветни очила — зелени, жълти и червени — сигурно и за да си щадят очите, но повече заради сърцето.
Долината и върховете покрити със сняг вече от шест месеца насам? Не, от седем! Времето крачи напред, докато разказваме — нашето време, което посвещаваме на това повествование, но също така напредва и далече отминаващото време на Ханс Касторп и неговите другари по съдба там горе всред снеговете и то докарва промени. Всичко бе на път много скоро да се осъществи, както за яд на Сетембрини бе предрекъл на бърза ръка Ханс Касторп по карнавала на връщане от курорта: не че лятното слънцестоене се бе изправило вече на прага, но Великденът бе минал през долината, април напредваше, провиждаше се Света троица, скоро щеше да пукне пролетта, снегът щеше да се стопи; не всичкият сняг — на юг, по върховете, и на север, в цепнатините на скалите по Ретиконската планинска верига, имаше вечен сняг, да не говорим за другия сняг, който всеки месец щеше да вали, но нямаше да се задържа; ала претъркулването на годината безусловно вещаеше решителни промени в недалечно бъдеще, тъй като от онази карнавална нощ, когато Ханс Касторп бе заел от госпожа Шоша един молив, бе й върнал същия по-късно и бе пожелал в замяна на това да получи за спомен нещо, което оттогава носеше в джоба си, бяха изминали шест седмици — двойно повече, отколкото Ханс Касторп в началото бе възнамерявал да остане тук горе.
И действително шест седмици изтекоха от оная вечер, когато Ханс Касторп се бе запознал с Клавдия Шоша и се бе прибрал в стаята си много по-късно от изпълнителния Йоахим; шест седмици от следващия ден, който бе донесъл заминаването на госпожа Шоша, нейното поредно, неокончателно заминаване за Дагестан, далече на изток отвъд Кавказ. Че това заминаване има само неокончателен характер, че е само временно, че госпожа Шоша възнамерява да се върне, неопределено кога, но че иска и даже трябва да се върне — за всичко това Ханс Касторп притежаваше непосредствени устни уверения, които бяха дадени не в описания вече диалог на чужд език, а по-късно, в едно оставено от нас безмълвно междувремие, през което ние прекъснахме течението на нашия свързан с времето разказ и оставихме да се разпорежда само то, чистото време. Във всеки случай младият човек бе получил тези уверения и утешителни обещания, преди да се върне в стая № 34; тъй като на следващия ден той вече не размени нито дума с госпожа Шоша, почти не можа да я види, съзря я само два пъти отдалече: на обяд, когато тя, облечена в синя сукнена пола и бяла вълнена жилетка, още веднъж затръшна вратата и пристигна със своята приятна плавна походка, при което сърцето му заби в гърлото и само строгото наблюдение от страна на госпожица Енгелхард му попречи да закрие лицето си с ръце — и после, следобед в три часа, при нейното отпътуване, на което всъщност не бе присъствал, а само бе го проследил от един прозорец на коридора, който гледаше към изхода.