— Това и правя, господин придворен съветник отвърна Ханс Касторп, ала не се отказа да направлява разговора. — Често му говоря, когато се опълчва по този начин, и смятам, че ще се вразуми. Но примерите, които имаме пред очите си, не винаги са най-добрите, това именно вреди. Постоянно се случва да си заминават пациенти — заминават за равнината на своя глава и без изрично разрешение, но празнуват, сякаш се касае до истинско заминаване, и това действа изкусително върху по-слаби характери. Например неотдавна… кой ли беше заминал неотдавна? Една дама от „добрата руска маса“, мадам Шоша. За Дагестан, както разправяха. Е, Дагестан, не му зная климата, в края на краищата ще да е по-малко неблагоприятен, отколкото горе, при морето. Но в нашия смисъл там е равнина, макар че географски погледнато, може да е и планинско място, не съм толкова осведомен. Как ще живее неизлекуван човек там, където не се познават основни понятия и където никой не знае какъв е нашият ред тук горе и как стои въпросът с лежането и меренето? Между впрочем тя и без това смята да се върне, така разбрах случайно — как изобщо стана дума за нея? Да, тогава ви срещнахме в парка, господин придворен съветник, ако си спомняте, тоест вие ни срещнахте, тъй като ние бяхме седнали на една скамейка, още си спомням на коя, мога точно да ви определя скамейката, на която седяхме и пушехме. Искам да кажа, пушех аз, тъй като не мога да разбера защо, но братовчед ми не пуши. Вие също тъкмо пушехте и ние взаимно си разменихме по една пура от нашите марки, както току-що се сетих — вашата бразилска пура много ми допадна, но към нея човек трябва да се отнася като към млади коне, тъй смятам, иначе може да се случи премеждие както с вас, когато поради двете импортни пури сте щели да слезете с изпъчени гърди от сцената — но краят все пак е бил добър, та можем да се посмеем. Между впрочем неотдавна пак си изписах от Бремен няколкостотин парчета „Мария Манчини“, много съм привикнал към тази марка, във всяко отношение ми е приятна. Само че доста чувствително поскъпват поради митото и пощенските разноски и ако следния път ми постановите по-значителен срок, ще стигна дотам, че накрай ще се преклоня пред някой тукашен бурен — по витрините се виждат доста хубави неща. А после ни разрешихте да видим картините ви, като днес си спомням, голямо удоволствие ни доставихте — направо загубих и ума и дума, само как рисувате с блажни бои, аз никога не бих се решил на такова нещо. Тогава видяхме и портрета на госпожа Шоша с отлично нарисуваната кожа — мога да кажа, че останах възхитен. Тогава още не познавах модела, но бях го виждал, само по име го знаех. По-късно, непосредствено преди нейното последно заминаване, аз и лично се запознах с нея.
— Нима! — отвърна придворният съветник по същия начин, ако ни е позволено да се върнем назад, както бе отвърнал, когато Ханс Касторп му бе разправил преди първия преглед, че между другото има и малко температура. А после нищо повече не каза.
— Да, точно така, запознах се — потвърди Ханс Касторп. — От опит знаем, че тук запознанствата не стават лесно, но с госпожа Шоша в последния момент се яви сгода и работите се наредиха; разговаряйки, ние се… — Ханс Касторп пое въздух между зъбите. Бяха му направили инжекцията. — Ффф! — издиша той обратно. — Това сигурно бе някой твърде важен нерв, дето го улучихте, господин придворен съветник. О, да-да, адски ме заболя. Благодаря, с малко масаж ще се оправи… Разговаряйки, ние доста се сближихме.
— Така ли? Е? — попита придворният съветник. Той попита, кимайки с глава, като човек, който очаква един много похвален отговор и от собствен опит влага във въпроса веднага и потвърждението на очакваната похвала.
— Допускам, че моят френски малко е куцал — измъкна се Ханс Касторп. — Че и отде в края на краищата да го знам. Но тъкмо когато дотрябва, това и онова хрумва на човека, така че доста добре се разбрахме.
— Вярвам. Е? — повтори придворният съветник своята подкана. И от себе си добави: — Не е лошо, а?
Застанал с разкрачени нозе и лакти, Ханс Касторп си закопчаваше яката на ризата с поглед към потона.
— Туй в края на краищата не е нещо ново — каза той. — В един курорт седмици наред живеят двама души или две семейства под един и същ покрив и спазват дистанция. Един ден се запознават, искрено си допадат един другиму, ала в същото време се оказва, че единият се готви да замине. Това за съжаление се случва, мога да си представя. А тогава човек иска поне връзка някаква да запази в тоя живот, да разменя новини, тоест по пощата. Но госпожа Шоша…