— Аха, тя май че не иска — засмя се добродушно придворният съветник.
— Не, и дума не даде да се издума. И на вас ли не драсва някога по един-два реда оттам, дето живее?
— Ами, пазил ме бог! — отговори Беренс. — Дори на ум не й иде. Първо, защото я мързи и, второ — как да пише? Руски не мога да чета — говоря завалено, когато няма как иначе, но и дума не мога да прочета. А и тя не може. По френски и съвременен високонемски това котенце мяука най-приятно, но за писане тя би срещнала най-големите затруднения. Правописът, драги приятелю! Не, с това трябва да се примирим, момчето ми. Пък и тя винаги се връща, от време на време. Въпрос на техника, на темперамент, както казват. Един заминава веднъж-дваж и всеки път трябва да се върне, а друг направо си остава толкова дълго, че никога вече не става нужда да се върне. Ако вашият братовчед замине сега, кажете му само, че лесно може да се случи да видите тук тържественото му завръщане.
— Но, господин придворен съветник, колко време смятате, че аз…
— Че вие? Че той! Че той няма да изкара долу толкова време, колкото е прекарал тук. Това смята моята чистосърдечна личност и това е моето поръчение до вас за него, ако желаете да бъдете така любезен.
Горе-долу сигурно така е протекъл този разговор, майсторски направляван от Ханс Касторп, макар и резултатът да бе никакъв или най-много двусмислен. Защото по отношение на това колко време трябва да остане човек, за да дочака връщането на един отпътувал преждевременно пациент, той бе двусмислен, а по отношение на заминалата дама — равен на нула. Ханс Касторп щеше да остане без известия от нея, докато ги делеше тайната на пространството и времето; тя нямаше да пише, а и нему не щеше да се представи случай да стори това… А като размисляше добре, защо между впрочем би трябвало работите да се докарат иначе? Не беше ли от негова страна съвсем буржоазна и педантична представата, че трябва да си пишат, докато на времето му се струваше, че и един разговор помежду им не само не е необходим, но дори не е желателен. А бе ли „говорил“ той с нея в смисъла на образования Запад, когато бяха заедно през карнавалната вечер, или по-скоро бе бърборил сънен и на чужд език по не особено цивилизован начин? За какво, значи, да пише сега на книга за писма или илюстровани картички като тези, които изпраща понякога в равнината до дома, за да ги осведоми относно колебливите резултати от изследванията? Не беше ли права Клавдия да се чувства незадължена към писане по силата на свободата, която й даваше болестта? Говорене, писане — едно всъщност типично хуманистично-републиканско занимание, занимание за господин Брунето Латини, който написал книгата за добродетелите и пороците и който придал изисканост на флорентинците, научил ги как да говорят и как да владеят изкуството да управляват своята република по правилата на политиката…
При това мислите на Ханс Касторп се спряха върху Лодовико Сетембрини и той се изчерви, както се бе изчервил тогава, когато писателят неочаквано бе влязъл в болничната стая и тутакси бе запалил лампата. Та Ханс Касторп би могъл също така, макар и само за предизвикателство и заяждане, да зададе на Сетембрини своите въпроси, отнасящи се до трансцендентни загадки, без да очаква отговор на тях от хуманиста, чиито стремежи се отнасяха до земните интереси на живота. Но от карнавалното празненство насам и откак Сетембрини се бе бурно оттеглил от салона с пианото, между Ханс Касторп и италианеца се бе установило едно отчуждение, което се дължеше на нечистата съвест у единия и на дълбокото педагогическо разстройство у другия; по тая причина двамата се отбягваха и седмици наред не бяха разменили нито дума помежду си. Бе ли още Ханс Касторп „грижовно дете на живота“ в очите на Сетембрини? Не, този, който търсеше морала в разума и добродетелта, сигурно бе дигнал ръце от него… И Ханс Касторп прояви упорство към господин Сетембрини; когато двамата се срещнеха, той смръщваше вежди и извръщаше устни, докато тъмният бляскав поглед на господин Сетембрини се спираше върху него с ням упрек. Въпреки това упорството веднага се разнесе, когато литераторът след седмици, както казахме, за пръв път отново го заговори, макар и само мимоходом и във формата на един митологически намек, за чието разбиране се искаше западно образование. Това стана след вечерята; те се срещнаха пред стъклената врата, която вече не се затръшваше. Като надмина младия мъж и с предварително намерение веднага пак да го остави, Сетембрини каза: