Със спортисти ли има работа, питаше той, или с болни, с пациенти? За какво им е дотрябвал, за бога сняг, замръзнал сняг? Топенето на снеговете било уж неблагоприятно време! Не, то било най-благоприятното! Доказано било, че по това време в долината имало относително по-малко болни на легло, отколкото когато и да е друг път през годината. В този сезон навсякъде по света времето било по-опасно за гръдоболни, отколкото тук. Който имал искрица разум, щял да издържи и да използва закаляващото въздействие на тукашните условия. След това щял да стане ненараним от какъвто и да е удар, неуязвим от който и да е климат по света, при условие само, че е изчакал своето пълно излекуване — и тъй нататък. Но придворният съветник можеше да си приказва — предубеждението против топенето на снеговете бе здраво заседнало в главите, курортът се изпразваше; много бе възможно, че наближаващата пролет вече бе попъплила по телата и караше уседналите люде да стават неспокойни и да търсят промяна — във всеки случай „черните“ и „фалшивите“ отпътувания обезпокоително се умножиха и в санаториума „Бергхоф“. Госпожа Заломон от Амстердам например — въпреки удоволствието, което й доставяха прегледите и свързаното с тях показване на най-фино дантелено бельо — окончателно си замина по „черен и фалшив“ начин, без каквото и да е разрешение, и не защото бе по-добре, а защото ставаше все по-зле. Началото на нейния престой тук горе се губеше далече зад пристигането на Ханс Касторп; повече от година бе изтекла, откак бе дошла със съвсем леко увреждане, за което й бяха присъдили три месеца. След четири месеца я увериха, че след месец „сигурно ще бъде здрава“, а шест седмици по-късно не можеше изобщо да се говори за оздравяване: трябвало, казаха й, да остане поне още четири месеца. Така бе продължило и нали тук не беше нито каторга, нито сибирска мина — ето че госпожа Заломон остана и излагаше на показ най-финото си долно облекло. Тъй като обаче при последния преглед преди топенето на снеговете бе получила една добавка от пет месеца — заради свирене вляво горе и несъмнени неблагоприятни тонове по-долу от лявата подмишница, търпението й се изчерпа и тя си замина дома, за Амстердам, един град на влага и течения, замина си, протестирайки, проклинайки и селото, и курорта, и прочутия въздух, и интернационалния хотел „Бергхоф“, и лекарите.
Разумна ли беше тази постъпка? Придворният съветник Беренс вдигаше рамене и ръце, които на сваляне плесваше о бедрата си. Най-късно наесен, казваше той, госпожа Заломон отново щяла да се завърне тук — но тогава завинаги. Дали ще излезе прав? Ще видим, ние още за доста дълго земно време сме свързани с това забавно място. Но случаят на госпожа Заломон далече не беше единственият от този вид. Времето носеше промени — то винаги бе вършило това, но по-постепенно, не така очебийно. В трапезарията личаха празни места, празни места и на седемте маси, както на „добрата руска маса“, така и на „лошата“, както на надлъжните маси, така и на напречните. Не може да се каже, че това би дало една надеждна картина за движението в санаториума; както по всяко време, бяха пристигнали и нови пациенти; стаите, изглежда, бяха заети, но там се касаеше до гости, чиято свобода бе ограничена поради финалното им състояние. В трапезарията, както казахме, доста хора липсваха благодарение на това, че все още разполагаха с известна свобода; други пък си заминаха по един особено дълбок и изчерпателен начин като например д-р Блуменкол, който умря. Лицето му все по-подчертано бе добивало израз, сякаш че има в устата си нещо с лош вкус; после той дълго се залежа и сетне умря — никой не можа да каже точно кога; с всичката обичайна внимателност и тактичност бяха се справили с него. Празно място. До празното място седеше госпожа Щьор и се ужасяваше от него. Затова се премести от другата страна на младия Цимсен, на мястото на мис Робинсън, която бяха изписали като здрава, срещу учителката, лявата съседка на Ханс Касторп, която твърдо бе останала на поста си. Понастоящем тя седеше съвсем сама на тази страна на масата, останалите три места бяха свободни. Студентът Расмусен, който от ден на ден бе ставал по-глупав и по-отпуснат, бе на легло и минаваше за умиращ; пралелята бе заминала със своята племенница и Маруся — ние казваме „заминала“, тъй както всички казваха, защото връщането й в близко бъдеще бе в кърпа вързано. Наесен те пак щяха да дойдат — можеше ли това да се нарече заминаване? Нима щеше да остане много време до лятното слънцестоене, след като веднъж минеше Света Троица, която стоеше пред вратата; после щеше да дойде най-дългият ден, а оттам почваше бързото надолнище към зимата — с една дума, пралелята и Маруся бяха почти вече отново тук и това беше добре, защото вечно засмяната Маруся в никой случай не бе излекувана и дезинтоксикирана; учителката бе подочула нещо за туберкулозни тумори, които кафявооката Маруся имала в своите закръглени гърди и които неведнъж вече трябвало да се оперират. Когато учителката разправяше това, Ханс Касторп хвърли бегъл поглед върху наведения над чинията Йоахим, по чието лице бяха избили петна. Веселата пралеля бе дала на своите сътрапезници, тоест на братовчедите, на учителката и на госпожа Щьор, прощална вечеря в ресторанта — една гощавка с хайвер, шампанско и ликьори, при която Йоахим се бе държал крайно мълчаливо, бе се бе се обаждал само откъслечно с почти беззвучен глас, така че пралелята в своето човеколюбие му бе вдъхнала кураж и дори, потъпвайки законите на цивилизованите нрави, бе му говорила на „ти“. „Няма никакво значение, бащице, недей да се тровиш, ами пий, яж и разговаряй, ние скоро ще се върнем — бе казала тя. — Хайде всички да похапнем, да пийнем и да си побъбрем, пък мъката нека си е мъка, бог ще докара есента, преди да се усетим, прецени сам дали имаш основание да тъгуваш.“ На другата сутрин тя бе раздала разноцветни кутии с „лакомства“ почти на всички хранещи се в трапезарията и после замина „за малко“ с двете млади момичета.