А Йоахим, какво стана с него? Бе ли той освободен и облекчен оттогава, или душата му страдаше от тежкото лишение, предизвикано от полуопразнената маса? Имаше ли връзка със заминаването на Маруся неговото необичайно и бунтовно нетърпение, неговата заплаха, че ще си иде на своя глава, ако продължат да го водят за носа? Или пък фактът, че той засега все още не беше си тръгнал, а се вслуша във венцехваленията на придворния съветник относно топенето на снеговете, се дължеше на друг факт — на това, че високогърдестата Маруся не бе заминала окончателно, а само временно и че след пет от най-малките деления на тукашното време тя щеше отново да пристигне? Ах, в случая всичко му се бе струпало наведнъж — едното бе равностойно на другото: Ханс Касторп можеше да си представи това, без никога да бе говорил с Йоахим по този въпрос, тъй като той се въздържаше също така строго, както Йоахим отбягваше да произнесе името на една друга заминала „за малко“.
Междувременно обаче на масата на Сетембрини, на мястото на италианеца — кой седеше там отскоро, в компанията на гости от Холандия, чийто апетит бе толкова огромен, че всеки от тях си поръчваше преди супата, в началото на обеда от пет блюда, още по три яйца на очи? Туй беше Антон Карлович Ферге, този, който бе изпитал адското приключение на плеврошока! Да, господин Ферге бе станал от легло; и без пневмоторакс неговото състояние се бе подобрило дотам, че той прекарваше по-голямата част от деня на крак и облечен и се явяваше редовно на храна със своите добродушно бухнати мустаци и добродушната адамова ябълка. Братовчедите си побъбряха понякога с него в трапезарията и хола, а и на задължителните разходи го срещаха от време на време, когато се представеше случай; те изпитваха сърдечно разположение към този скромен търпеливец, който заявяваше, че от по-възвишени работи нищо не разбира и след тази забележка извънредно приятно разказваше за производството на галоши и за далечните области на руската империя, за Самара и Грузия, докато през мъглата джапаха из водната снежна киша.
А пътищата сега наистина бяха почти непроходими, бяха се напълно разкашкали и мъглите се стелеха върху тях. Вярно, придворният съветник казваше, че не се касаело до мъгли, а до облаци, но по преценката на Ханс Касторп това бяха празнословици. Пролетта водеше тежка битка, която щеше да трае цели месеци, чак до средата на юни, при стотина сурови, зимни поврати. Още през март, когато грееше слънце, едва можеше да се издържа от горещина на балкона и в лежащия стол въпреки лекото облекло и слънчобрана; имаше дами, които още тогава го удариха на лято и още при първата закуска се явиха в муселинени рокли. Те до известна степен бяха извинени от особеностите на климата тук горе, който благоприятстваше за бъркотията, като премяташе насам-натам сезоните, но в тяхната дързост се съдържаше голямо късогледство и липса на фантазия — оная глупост на еднодневки, които не могат да си представят, че всичко може отново да се обърне; в нея имаше и повече от всичко жажда за разнообразие и едно нетърпение, което искаше да погълне времето: календарът показваше март, това значеше пролет, то бе почти лято и дамите извадиха муселинените рокли, за да се покажат с тях, преди да настъпи есента. А тя, тъй да се каже, настъпваше. През април се заредиха мрачни, влажно-студени дни, които обърнаха проливните дъждове на сняг, изви се вихрушка с нов сняг. В лоджията пръстите се вкочаняваха, двете одеяла от камилска вълна отново излязоха на линия, насмалко и на кожения чувал щеше да дойде редът; администрацията се реши да пусне отоплението и всеки се оплакваше, че с измама са му отнели пролетта. Към края на месеца навсякъде имаше дълбок сняг, но после се появи южнякът, предсказан и предугаден от опитни и чувствителни гости: както госпожа Щьор, така и госпожица Леви с лицето в цвят на слонова кост, а също и вдовицата Хесенфелд единодушно го усетиха още преди да се бе появило и най-малкото облаче на юг, над върха на Гранитберг. Госпожа Хесенфелд тутакси го удари на истеричен плач, госпожица Леви остана да пази леглото, а госпожа Щьор, опърничаво озъбена, ежечасно оповестяваше суеверните си опасения, че ще я сполети кръвоизлив, тъй като се говореше, че южнякът благоприятства и дори предизвиква кръвоизливите. Цареше невероятна топлина, отоплението угасна, през нощта оставяха балконските врати отворени и въпреки това сутрин в стаята имаше единадесет градуса; снегът бързо се топеше, той доби цвят на лед, стана порест и на дупки, степваше се, където беше натрупан накуп, сякаш в земята се завираше. Навсякъде се просмукваше, процеждаше, протичаше, в гората прокапваше и се строполяваше от дърветата; изчезнаха накамарените край пътищата купчини, белите килими по ливадите, ако и снежните маси да бяха твърде огромни, за да изчезнат толкова скоро. Имаше чудновати явления, пролетни изненади по време на задължителните разходки в долината — приказни, невиждани. Ширнали се бяха едни ливади — на задния фон се извисяваше конусът на Шварцхорн, още напълно покрит със сняг, а вдясно от него също така изцяло заснеженият глетчер Скалета; в местността с купите сено все още имаше сняг, макар че покривката бе изтъняла и излиняла, тук-таме я прекъсваха грапави, черни извишения на почвата, сухата трева навсякъде я бе надупчила. Но както нашите пешеходци откриха, заснежаването на тази ливада не бе равномерно — в далечината, към гористите склонове, то бе по-плътно, а на предния план, пред очите на природоизпитателите, изсушената и обезцветената от зимата трева бе само напръскана, поръсена, нашарена със сняг… Те пристъпиха да погледат по-отблизо, наведоха се удивени — това не беше сняг, това бяха цветя, снежни цветя, сняг от цветя, и нискостеблени малки чашки, бели и синьо-бели, това бяха минзухари, кой да им се надява, милиони минзухари, поникнали върху просмуканата почва на ливадите — тъй нагъсто, че човек като нищо можеше да ги вземе за сняг, с който те по-нататък действително неусетно се сливаха.