Те се разсмяха на заблудата си, разсмяха се от радост за чудото пред очите им, това мило, плахо, подражаващо приспособяване на органичния живот, който за пръв път отново се осмеляваше да излезе навън. Те набраха цветя, разглеждаха и изследваха нежните чашковидни форми, втъкнаха си по едно в петелките, занесоха и в къщи, поставиха ги във водни чаши в стаите си; тъй като неорганичното вцепенение на долината бе траяло дълго време — дълго, макар и нескучно време.
Но върху снега от цветя падна истински сняг, същата съдба постигна и сините планински звънчета, и жълтите и червени иглики, които се появиха след тях. Да, трудно бе за пролетта да си пробие път и да надделее над тукашната зима! Десет пъти я отхвърляха, докато можа да се затвърди тук горе — до следното нахлуване на зимата с нейните бели вихри, вледеняващи ветрове и парни отопления. В началото на май (защото настъпи вече и месец май, докато разправяхме за снежните цветя), в началото на май бе жива мъка да се напише дори само една пощенска картичка до равнината, тъй боляха пръстите от суровата ноемврийска влага, а петте и половина широколистни дървета наоколо бяха голи като дърветата долу през януари. Дни наред продължи дъждът, цяла седмица се ля като из ведро и без примирителните свойства на тукашните лежащи столове щеше да бъде извънредно тежко да се прекарват по толкова часове в почивка на открито с мокро, вцепенено лице, при тия кълбести мъгли. Дъждът обаче, за който става дума, тайно си беше пролетен и все повече и повече, колкото времето минаваше, той се разкриваше като такъв. Под неговите струи се разтопи почти всичкият сняг, нямаше вече бяло, само тук-таме се мяркаше по някое ледено сиво петно и сега ливадите наистина се раззелениха!