В действителност имаше още нещо друго, поради което гласът на Йоахим раздразнено трепереше и поради което бе споменал неотдавнашната ботаническа лекция с един почти подигравателен тон. За това нещо Ханс Касторп нищо не знаеше или по-точно не знаеше, че Йоахим знае за него, тъй като самият той, този безпътник, това грижовно дете на живота и педагогиката, напълно бе осведомен за него. С една дума, Йоахим бе открил някои хитрини на братовчед си, неволно го бе подслушал при едно предателство, подобно на това, което той виновно бе извършил през карнавалната вечер — една нова изневяра, обострена от несъмнено доказаното обстоятелство, че я върши постоянно.
Към вечно еднообразния ритъм на протичащото време, към установеното нескучно разчленение на нормалния ден, който поразително, до объркване, приличаше на всички останали, който бе еднакъв с тях, бе някаква замряла вечност, така че трудно можеше да се разбере как смогва да донесе промени — към непоклатимия всекидневен ред, значи, спадаше, както всеки си спомня, и обиколката на д-р Кроковски между три и половина и четири часа след обед — по всичките стаи, тоест по всичките балкони, от един лежащ стол до следния. Колко пъти се бе възобновявал нормалният ден на „Бергхоф“ оттогава, когато поставеният в хоризонтално положение Ханс Касторп се бе ядосвал, задето асистентът описва кръг около него и не му обръща внимание! Отдавна вече гостът се бе превърнал в другар — д-р Кроковски дори често го заговаряше с това име при своите контролни визитации и ако тая войнишка дума, чиято буква „р“ той произнасяше с еднократно прилепване на езика към предната част на небцето, отвратително отиваше на лицето му (както Ханс Касторп бе обсъдил пред Йоахим), то същата не прилягаше зле на неговия набит вид и на мъжествено веселото му държане, което подканваше към радостно доверие, но естествено до известна степен се подронваше от обрамчената в черно бледност на лицето му — в нея по всяко време имаше нещо съмнително.
— Е, другарю, как сте, какво става? — казваше д-р Кроковски, който идваше от двойката варвари-руси и пристъпваше откъм главата на легналия със скръстени ръце Ханс Касторп; заговореният по този бодър начин всеки ден отново се усмихваше на отвратителния поздрав, докато разглеждаше жълтите зъби на доктора, които се показваха между мустаците и брадата му. — Добре ли си починахте? — продължаваше благосклонно д-р Кроковски. — Спадаща крива? Днес възходяща? Е, няма значение, до сватбата все ще се оправи. Поздравявам ви. — И с тази дума, която също така звучеше отвратително, защото я произнасяше „поздливявам“, той вече продължаваше нататък, към Йоахим — касаеше се до една обиколка, до един кратък поглед дали всичко е наред и нищо повече.
Но естествено понякога д-р Кроковски се забавяше по-дълго, заставаше, широкоплещест и винаги мъжествено усмихнат, и се разговаряше с „другаря“ за това и онова, за времето, за отпътували и пристигнали, за настроението на пациента си, че и за личните му работи, за произхода и перспективите му, докато кажеше „поздливявам ви“ и отминеше; а Ханс Касторп, скръстил за разнообразие ръце зад главата си, му отговаряше, също усмихнат, на всичките тези въпроси — с едно пронизващо чувство на отвращение, точно така, но все пак му отговаряше. Те разговаряха приглушено — макар че стъклената преградка не разделяше напълно лоджиите, Йоахим не можеше да разбере водещия се у съседа му разговор, а и ни най-малко не се опитваше. Но той чуваше как братовчед му става от лежащия стол и влиза с д-р Кроковски в стаята вероятно за да му покаже температурния график, а там сигурно разговорът продължаваше някое и друго време, като се съди по закъснението, с което асистентът пристигаше по вътрешния път при Йоахим. За какво разговаряха другарите? Йоахим не питаше, но ако някой измежду нас не вземеше пример от него и поставеше въпроса, би трябвало изобщо да изтъкнем колко предмети и поводи за духовна обмяна съществуват между мъже и другари, чиито мирогледи носят идеалистичен отпечатък и от които единият по пътя на образованието си е стигнал до това да смята материята като грехопадение за духа, като негов зъл дразнител и заглушител, докато другият, като лекар, е свикнал да подчертава вторичния характер на органичното заболяване. Колко много неща, смятаме ние, можеха да се обсъждат и обменят върху материята като недостойно израждане на нематериалното, върху живота като безсрамие на материята, върху болестта като развратна форма на живота! Тук можеше, във връзка с текущите лекции, да стане дума за любовта като болестотворна сила, за трансцендентната същина на признаците, за „стари“ и „пресни“ огнища, за прозирането на Несъзнателното, за благодатта на разчленението на душата, за обратната трансформация на симптома — та нима знаем ние, които изказваме само предположения и догадки във връзка с едно евентуално подхвърляне на въпроса, нима знаем ние за какво можеха да разговарят помежду си д-р Кроковски и младият Ханс Касторп!