Между впрочем те вече не се разговаряха, това бе отминало, само известно време, няколко седмици наред беше така; напоследък д-р Кроковски се задържаше при този пациент не повече, отколкото при всички останали. „Е, другарю?“ и „Поздливявам ви“, с това най-често се ограничаваше сега визитацията. В замяна на това Йоахим бе направил друго откритие, именно това, което чувстваше като предателство от страна на Ханс Касторп, а направил го бе напълно неволно, неговата войнишка доверчивост ни най-малко не бе го накарала да се впуска в разузнаване, в това може да ни се вярва. Съвсем просто го бяха дигнали една сряда от първото режимно лежане, бяха го повикали долу в сутерена, за да го претегли масажистът — и тогава, значи, той видя това. Слизаше по стълбището, безупречно застланото с линолеум стълбище с поглед към амбулаторията, от двете страни на която бяха разположени двата аналитични кабинета, вляво органичният, а вдясно психичният с визитната карта на д-р Кроковски на вратата — за там се слизаше по още едно стъпало. Но по средата на стълбището Йоахим се спря, защото тъкмо в този момент Ханс Касторп излезе след инжекцията от амбулаторията. Той затвори с двете си ръце вратата, от която бързо бе излязъл, и без да се оглежда, се извърна надясно, към вратата с прикрепената с кабарчета визитна картичка, която той достигна с няколко леко пружиниращи напред крачки. Той почука, понаведе се при чукането и приближи ухо към хлопащия пръст. И тъй като от килията прокънтя баритоновото „Влез вътре!“ на нейния обитател — с екзотичното небно „р“ и един завален „ъ“, Йоахим видя братовчед си да изчезва в полумрака на аналитичната бърлога на д-р Кроковски.
Още някой
Дълги дни, най-дългите, ако говорим деловито и с оглед на техните слънчеви часове, тъй като астрономическото разтегляне не можеше да въздейства на тяхната забавност — нито що се отнася до всеки един от тях поотделно, нито що се отнася до равномерния им бяг. От пролетното равноденствие бяха изминали почти три месеца, бе дошло лятното слънцестоене. Но тук горе при нас естествената година сдържано следваше календара: едва сега, едва тези дни бе настъпила окончателно пролетта, една пролет още без каквато и да е лятна тегота, пролет с рядък въздух, лека и ухаеща, със сребриста, лъчиста небесна синева и по детски нашарени цъфнали ливади.
Ханс Касторп намери по склоновете същите цветя, каквито на времето — последните — Йоахим любезно бе поставил в стаята му за добре дошъл: бял равнец и звънчета; това бе един знак за него, че годината си се превърта. Но какъв ли не органичен живот трептеше измежду младата изумрудена трева на ливадите, по склоновете и в долината — във вид на звезда, чашка и камбанка или в неправилна форма тоя живот изпълваше слънчевия въздух със сухо ухание: цели маси свиларки и диви теменуги, парички, маргаритки, жълта и червена иглика, много по-красива и по-едра, отколкото Ханс Касторп си спомняше да е виждал някога в равнината, доколкото долу бе обръщал внимание на такива неща; имаше и кимащи планински звънчета, сини, пурпурни и розови, чиито камбанки сякаш бяха с мигли — само тук се срещаха такива.
Той береше от тия миловидни цветя, носеше букети в къщи — със сериозни намерения, не толкова за украса на стаята си, колкото за строго научна обработка, според както си бе наумил. Беше се снабдил с цветарски принадлежности, един учебник по обща ботаника, едно удобно малко лизгарче за изваждане на растенията, един хербарий, една силна лупа; и с тия работи се занимаваше младият човек в своята лоджия — отново лятно облечен, в един от костюмите, които на времето бе донесъл със себе си — също признак за претърколването на годината.