— Напоследък?
— „Напоследък“ казвам, ако позволиш, в сравнение с трите хиляди години дотогава. Но когато си лежа и разглеждам планетите, трите хиляди години също стават „неотдавна“ и аз мисля с добро чувство за халдейците, които също са ги гледали и посвоему са си обяснявали всичко, и това е то, човечеството.
— Е, добре, та ти имаш грандиозни проекти в главата си!
— Ти казваш „грандиозни“, а пък аз казвам „задушевни“ — който както иска да ги нарича. Но когато слънцето навлезе в съзвездието Везни, след около три месеца, дните ще са се смалили дотолкова, че денят и нощта ще бъдат равни и ще продължат да се смаляват до към Коледа, това ти е известно. Но обърни, моля ти се, внимание на това, че докато слънцето преминава през зимните знаци — Козирог, Водолей и Риба, — дните отново почват да растат! Тъй като тогава отново ще настъпи началото на пролетта, за трихиляден път от времето на халдейците, и дните ще продължат да растат през годината, докато отново настъпи началото на лятото.
— Естествено.
— Не, това е една ойленшпигелска дяволия! През зимата дните растат и когато дойде най-дългият, 21 юни, началото на лятото, отново почва надолнището, те отново се скъсяват и тръгваме към зимата. Ти наричаш това „естествено“, но като оставим настрана, че това е естествено, може здравата да се уплашим и трескаво да затърсим място, където да се хванем. Сякаш сам Ойленшпигел е нагласил работите така, че в началото на зимата всъщност да почва пролетта, а в началото на лятото всъщност — есента… Та нас ни водят за носа, подмамват ни да вървим в кръг с перспективата за нещо, което вече пак е повратна точка… Повратна точка в кръга. Защото кръгът се състои от много неразтегливи повратни точки, завоят е неизмерим, посоката няма времетраене и вечността не е „напред, напред“, а „кръжене, кръжене“.
— Престани!
— Лятно слънцестоене! — каза Ханс Касторп. — Лятно слънцестоене! Огньове в планината, около буйните пламъци на които се извиват хора! Не съм виждал това никога, но съм чувал, че така постъпват първични люде, така празнуват първата нощ на лятото, с която почва есента, пладнето и билото на годината, отдето тя тръгва надолу — играят, обикалят и ликуват. За какво ликуват те в своята първичност — можеш ли да разбереш това? За какво са толкова лудешки весели? Дали защото почва слизането към мрака или може би защото досега пътят е бил възходящ и сега настъпва повратът, нощта на лятното слънцестоене, връхната точка, тъгата всред лудешкото веселие? Казвам ти го, както е, с думите, които ми текват. Меланхолно веселие и весела меланхолия карат тия самобитни люде да ликуват и да играят около пламъците, вършат това от позитивно отчаяние, ако искаш да кажем така, в чест на ойленшпигелската дяволия на кръга и на вечността без времетраене на посоката, дяволията, при която всичко се повтаря.
— Не искам да кажа така — промърмори Йоахим, — моля ти се не го стоварвай върху мен. Ама ти с дълги и широки работи се занимаваш вечер, когато си полегнеш.
— Хм, не ще отрека, че твоите занимания с руската граматика са по-полезни. Ти май че скоро ще владееш напълно този език. А това, драги приятелю, сигур ще ти създаде големи предимства, ако има война, опазил ни бог.
— Опазил ни? Говориш като цивилен. Войната е необходима. Без войни светът скоро би прогнил, е казал Молтке.
— Да, светът има такова предразположение. И трябва да ти призная — подзе Ханс Касторп и тъкмо искаше да се върне на халдейците, които също са водили война и завладели Вавилония, макар че са били семити и, значи, почти евреи — когато братовчедите едновременно забелязаха, че двама господа, които вървяха току пред тях, извърнаха глави назад, смутени в собствения си разговор.
Бяха на шосето, между казиното и хотел „Бедведере“, на връщане към селото Давос. Долината се простираше в празнична одежда, в нежни, светли и весели багри. Въздухът бе чудесен. Една симфония от ведрите ухания на цветята по ливадите изпълваше чистата, суха, ярко огрята от слънцето атмосфера.
Те познаха Лодовико Сетембрини заедно с някакъв чужд човек, но той сякаш не ги позна или не пожела да се срещне с тях, защото бърже отново извърна глава и жестикулирайки, се задълбочи в разговора със своя придружител, при което дори се опита да ускори крачките си. Разбира се, когато братовчедите го застигнаха отдясно и живо го поздравиха с поклон, той се показа до немай-къде изненадан, но с едно „виж ти!“ и „дявол да го вземе!“ се опита пак да спре и да остави двамата да го надминат; това те не разбраха, тоест не забелязаха, защото не видяха в него някакъв разумен смисъл. Напротив — зарадвани, че отново го срещат след дълга раздяла, спряха до него и му разтърсиха ръката, като го запитаха как е и с учтиво очакване погледнаха към неговия другар. Тъй те го принудиха да стори това, което очевидно би предпочел да не стори, което обаче на тях им се струваше най-естественото и най-допустимото нещо на света: да ги представи на непознатия; така и стана, докато те ту тръгваха, ту наполовина спираха — със свързващи ръкомахания и весели слова Сетембрини запозна господата, които си подадоха ръце пред гърдите му.