За Божията държава и недоброто спасение
Ханс Касторп определяше в своята лоджия едно растение, което сега, когато бе настъпило астрономическото лято и дните бяха почнали да се скъсяват, се бе появило в изобилие на много места: кандилка или aquilegia, един вид ранункулацея, който растеше като храст с дълги стебла, със сини и виолетови, понякога и червено-кафяви цветове и широкоплощни листа като зеле. Растението се срещаше тук-таме, но най-много вирееше в тихата падина, където преди почти една година го бе видял за първи път — там, в уединената, оросявана от буйни потоци гориста клисура, дето бе завършила тогава неговата своеволна, необмислена и злополучна разходка; това място той и сега посещаваше от време на време.
Дотам съвсем не бе толкова далече, ако човек не тръгнеше така въодушевено, както той на времето. Достатъчно бе да се изкачи до мястото за финиша на състезанията с шейни малко нагоре по склона, за да излезе на гористия път, чиито дървени мостове пресичаха спускащата се от Шатцалп писта за бобслей; по този път се стигаше за двадесет минути до живописното място — без заобикалки, оперни арии и задъхани спирки; когато поради режимни задължения, поради преглед, рентгенова снимка, кръвна проба, инжекция или премерване на теглото Йоахим не можеше да се отдели от санаториума, Ханс Касторп отиваше там при ясно време след втората закуска, понякога даже и след първата; той използваше също и часовете между чая и вечерята, за да посети любимото си място, да поседи на пейката, дето го бе изненадало на времето силното кръвотечение от носа, да послуша с наклонена глава ромоленето на потока и да наблюдава наоколо си завършения пейзаж, както и купищата от синя кандилка, която сега пак цъфтеше в тоя кът.
Само за това ли идваше? Не, той сядаше там, за да остане сам, за да се отдаде на спомените си, да прехвърли впечатленията и приключенията на толкова месеци и всичко да премисли. Те бяха много и различни — пък и не бе лесно да се подредят, тъй като често му се струваха преплетени и преливащи едно в друго, така че едва можеше да се отдели осезателно от онова, което бе само плод на размисъл, сън или представа. Но те всички бяха от авантюристично естество — до такава степен, че сърцето му, лабилно, както бе още от първия ден тук горе и както си бе останало оттогава, примираше и се блъскаше, когато помислеше за тях. Или може би сърцето му толкова странно се стряскаше само от трезвия размисъл, че тук, дето на времето бе изпаднал в състояние на притъпена жизненост и му се бе явил въплътен Пшибислав Хипе, всичко цъфтеше не все още, а отново, и че „трите седмици“ наскоро щяха да се превърнат в една кръгла година.
Между впрочем тук, на скамейката до потока, кръв от носа му вече не рукваше, това бе преминало. Неговата аклиматизация, която Йоахим още от началото му бе определил като трудна и която действително се бе оказала такава, бе напреднала, трябваше след единадесет месеца да я считат за завършена и едва ли можеше да се очаква по-нататъшно развитие. Химизмът на стомаха му се бе урегулирал и приспособил, „Мария Манчини“ му се услаждаше, нервите на изсъхналите му лигавици отдавна вече отново долавяха букета на това изделие, което не бе скъпо и което той с някакво чувство на благоговение продължаваше да изписва от Бремен, когато запасите му привършваха — макар че по витрините на интернационалния курорт се препоръчваха твърде привлекателни артикули. Не представляваше ли „Мария“ някакъв вид връзка между него, отнесения, и равнината, старата му родина? Не поддържаше и не запазваше ли тя една подобна връзка по-добре от, да речем, пощенските картички, които той от време на време изпращаше до чичовците си долу през все по-големи интервали, колкото повече той свикваше с тукашните понятия за едно разпореждане с времето с по-широка ръка? За да им окаже внимание, той пишеше най-често на илюстровани картички с хубави изгледи на долината в сняг или в лятна премяна, а на тях имаше място само колкото бе необходимо, за да извести на роднините най-новата лекарска преценка, резултата от някой месечен или генерален преглед, тоест например да им съобщи, че акустично и оптично може да се отбележи несъмнено подобрение, но че все още не е дезинтоксикиран и че малката температура, която все още вдига, идва от малките, все още съществуващи огнища, но че те — огнищата — положително ще изчезнат безследно, ако прояви търпение, за да не става после нужда пак да се връща тук. Той можеше да бъде сигурен, че от него нито искаха, нито очакваха по-големи писмовни постижения от тези; сферата, към която се обръщаше, не бе хуманистично-разговорлива; отговорите, които получаваше, също така бяха бедни откъм словоизлияния. Те най-често придружаваха паричните суми за издръжка, които идваха от дома — лихвите от бащиното му наследство, които толкова изгодно разменяше в тукашни пари, така че никога не беше ги изразходвал, когато пристигнеше нова пратка, — и се ограничаваха в няколко машинописни реда с подписа на Джеймс Тинапел, поздрави и пожелания за добро здраве от прачичото, а понякога и от мореплавателя Петер.