Инжекциите, тъй съобщаваше Ханс Касторп на близките си, придворният съветник напоследък прекъснал. Не понасяли на този млад пациент, причинявали му главоболие и умора, намалявали му апетита и теглото, отначало повишили температурата му, а после не я накарали да спадне. Тя продължаваше субективно да гори върху розовото му лице като едно предупреждение, че за тази издънка на низината и на нейната влажна, дружелюбна метеорология аклиматизацията се състои главно в привикването с мисълта, че човек не привиква — между впрочем и сам Радамант не бе привикнал, защото бузите му постоянно се синееха. „Някои никога не привикват“ — бе казал още в началото Йоахим и случаят на Ханс Касторп, изглежда, беше такъв. Защото и треперенето на главата, което бе почнало да го безпокои наскоро след пристигането му тук горе, не бе преминало, а неизбежно се появяваше при ходене, при разговор, че дори и тук горе на осеяното със сини цветове място за размисли върху комплекса на неговите приключения, така че изпълненото с достойнство подпиране на брадата му бе станало една почти постоянна привичка; когато, по примера на Ханс Лоренц Касторп, си подпираше брадата, той не пропускаше да си спомни потайно за правата колосана яка на стареца, тази временна форма на парадното накъдрено жабо, за бледозлатната кръгла кръщелна купа, за благочестивите срички „пра-пра-пра“ и други подобни връзки, които напоследък го караха да премисля комплекса на своя живот.
Пшибислав Хипе вече не му се явяваше въплътен, както преди единадесет месеца. Неговата аклиматизация бе завършена, той нямаше вече видения, не лягаше със замряло тяло на скамейката, докато неговото „аз“ пребиваваше в някакво отдалечено настояще — нямаше вече такива случаи. Когато този спомен се явяваше пред очите му, яснотата и животът се държаха в нормални, здрави граници, а във връзка с това Ханс Касторп измъкваше от вътрешния джоб стъкления подарък, който пазеше в подплатен плик, пъхнат в портфейла: една плочка, която изглеждаше огледално черна, непрозрачна, когато я държеше човек успоредно със земята, а дигнеше ли я към светлината, тя посветляваше и показваше хуманистични неща — прозрачния образ на човешко тяло, ребра, контурите на сърце, дъгата на диафрагмата и меховете на белите дробове, към тях и костите на ключицата и ръката — всичко това заобиколено от бледа, мъглява обвивка, от плътта, която Ханс Касторп през карнавалната седмица противоразумно бе опитал. Чудно ли е тогава, че сърцето му замираше и стремглаво избързваше, когато разглеждаше подаръка и после си припомняше и премисляше „всичко“ — опрян на грубо изработеното облегало на пейката, кръстосал ръце, склонил глава към рамото, докато ручеят си ромолеше, а кандилката се синееше насреща му?
Висшата форма на органичния живот, човешката фигура, се възправяше пред него както в онази мразовита звездна нощ по време на научните му занимания и нейното вътрешно съзерцание бе свързано за младия Ханс Касторп с куп въпроси и различия, с които добрият Йоахим сигурно не бе длъжен да се занимава, не към които сам като цивилен човек бе почнал да се чувства задължен, макар че в равнината и той никога не би ги забелязал; но тук бе другояче, тук, където от съзерцателното уединение на една височина от пет хиляди фута погледът се спускаше към света и творението и където човек се позамисляше — може би и поради предизвиканото от разтворими отрови активиране на тялото, което караше лицето да пламти в суха жар. Той мислеше за Сетембрини във връзка с оная представа за шарманкаджията-педагог, чийто баща бе дошъл на белия свят в Елада и който тълкуваше любовта като висша форма на политиката, бунта и красноречието, след като бе положил пред олтара на човечеството копието на гражданина; мислеше и за другаря Кроковски, и за това, което от известно време той вършеше с него в затъмнената стая, сещаше се за двойния облик на анализа и доколко той е полезен за прогреса, от една страна, доколко, от друга, е сроден с гроба и подозрителната му анатомия. Той си представяше образите на двамата дядовци един до друг и един срещу друг — бунтовника и верноподаника, — които се носеха в черно по различни причини, и преценяваше достойнствата им; освен това сам със себе си разискваше по такива сложни комплекси като форма и свобода, дух и тяло, чест и позор, време и вечност — а при мисълта, че кандилката отново цъфти и годината се превърта, го връхлиташе един краткотраен, но бурен шемет.