Той си имаше една странна дума за това свое отговорно мисловно занимание в живописния кът на уединението си: наричаше го „управляване“ — употребяваше тази шеговита момчешка дума, този детски израз като за някакво забавление, което обичаше, макар че то бе свързано със страхове, шемет и многократно сърцебиене и караше лицето му да запламтява извън всяка мярка. Той не намираше за непристойно, че усилието, свързано с това занимание, го принуждава да подпира брадичката си; защото това държане сигурно съответстваше на достойнството, което „управляването“ му вдъхваше пред витаещия насреща му образ.
„Homo dei“ бе нарекъл грозният Нафта този образ, когато го бранеше от английската социология. Чудно ли е тогава, че заради своята „цивилна“ отговорност и в интереса на своето „управление“ Ханс Касторп сметна за целесъобразно едно посещение у малкия? На Сетембрини това не щеше да се понрави — Ханс Касторп бе достатъчно хитър и тънкокож, за да го разбере. Още първата им среща бе неприятна за хуманиста, очевидно се постара да я осуети в желанието си да защити педагогично младите хора от едно познанство с Нафта, и то особено него самия — тъй си бе казало дяволитото грижовно дете на живота; макар че лично той се срещаше и се впускаше в прения с него. Такива са възпитателите. На себе си разрешават интересни работи, смятайки се „узрели“ за тях; на младежта обаче забраняват същите и искат от нея да не се чувства „узряла“ за интересното. Цяло щастие е, че шарманкаджията изобщо не смяташе сериозно да забранява нещо на младия Ханс Касторп и че не бе се дори и опитвал в тая насока. Грижовният питомец трябваше само да прикрие своята тънка кожа и да се прави на наивен, за да не му попречи нищо да се отзове дружелюбно на поканата на дребния Нафта, което и направи заедно с Йоахим, който, ще не ще, го придружи — няколко дена след първата среща, един неделен следобед, след главното режимно лежане.
Пътят от „Бергхоф“ до къщурката и обрамчената с кучешко грозде портичка им отне само няколко минути. Те влязоха, оставиха от дясната си страна входа за бакалницата и се изкачиха по тясното кафяво стълбище, което ги изведе до една врата на първия етаж; до звънеца имаше табелка само с името на Лукачек, дамския шивач. Отвори им невръстно момче в нещо като ливрея — в сако на райета и гамаши, — един малък прислужник, ниско остриган и червенобузест. Те го попитаха за господин професор Нафта и тъй като нямаха визитни картички, отчетливо му казаха имената си, които той — изпускайки званието — каза, че ще съобщи на господин Нафта. Вратата срещу входа бе отворена и позволяваше да се види шивачницата, където въпреки празника Лукачек бе седнал с подвити нозе върху масата и шиеше. Той бе блед и плешив; под свръхголемия му клюмнал нос висяха с вкиснат израз мустаците покрай устата му.
— Добър ден! — пожела Ханс Касторп.
— Здрасти — отвърна шивачът на диалект, въпреки че швейцарският изговор не подхождаше нито на името, нито на външността му и прозвуча малко фалшиво и странно.
— Трудите ли се? — настави Ханс Касторп и кимна. — Нали е неделя…
— Бърза работа — отвърна Лукачек накратко и продължи да шие.
— Трябва да е нещо фино — предположи Ханс Касторп, — което скоро ще дотрябва за някой прием или нещо подобно?
Шивачът остави за момент въпроса без отговор, откъсна със зъби конец и го вдяна. После кимна.
— Хубаво ли ще бъде? — продължи да пита Ханс Касторп. — Ще му турите ли ръкави?
— Ръкави ли, да, то е за една стара жена — отвърна Лукачек със силен чешки акцент. Връщането на малкия прислужник прекъсна водения през вратата разговор. Господин Нафта ги моли да заповядат, съобщи той и отвори пред младите една врата две-три крачки по-нататък, вдясно, при което се наложи да повдигне и една двойна завеса. Нафта, застанал в обувки с връзки върху мъхавозелен килим, посрещна влезлите.
Двамата братовчеди бяха изненадани от лукса на работния кабинет с двата прозореца, в който бяха пристъпили, те дори бяха заслепени от изненада, защото бедността на къщурката, на стълбището, на мизерния коридор съвсем не ги бе подготвила и затова придаваше чрез контрастно въздействие нещо приказно на елегантната наредба у Нафта, нещо, което тя едва ли притежаваше, а и в очите на Ханс Касторп и Йоахим Цимсен не би могла да притежава. Все пак тя беше фина, дори блестяща, и то така, че въпреки бюрото и шкафовете с книги всъщност бе загубила кабинетния си характер. У нея имаше премного коприна, виненочервена, пурпурночервена коприна: завесите, които прикриваха лошите врати, бяха копринени, такива бяха и горните завеси на прозорците, такава бе и тапицировката на групата мебели, които бяха разположени срещу втората врата, до по-тясната стена, покрита почти изцяло от един гоблен. Барокови кресла с малко тапицировка и върху облегалките за ръцете бяха групирани около една кръгла маса с метални украшения, зад която стоеше канапе в същия стил с възглавници от копринен плюш. Шкафовете с книги заемаха свободните части от стените до двете врати. Те, както и бюрото, което по-скоро представляваше писалищна маса-шкаф с извита ролетка и бе сместено между прозорците, бяха изработени от махагон и имаха стъклени врати, зад които бе опъната зелена коприна. Но в ъгъла, вляво от групата с канапето, можеше да се види едно произведение на изкуството, голяма оцветена дървена скулптура върху тапицирана в червено подставка — една скръбна Богородица над тялото Христово, нещо дълбоко ужасяващо, нещо примитивно и действено до гротеска: пребрадената божия майка със сключени вежди и жално изкривена отворена уста, а на скута й Страдалецът — фигура с наивно сбъркани пропорции и рязко изработена анатомия, която свидетелстваше за невежество; клюмналата глава увенчана с тръни, лицето и членовете опетнени и оросени с кръв, около раната в ребрата и дупките от гвоздеите на ръцете и краката тежки, съсирени капки кръв. Този експонат естествено придаваше един особен акцент на копринената стая. Между впрочем и тапетите, които можеха да се видят над шкафовете и по стената с прозорците, очевидно бяха дело на наемателя: надлъжните черти по тях бяха от същия зелен цвят, както мекият килим, който бе разстлан върху червената тапицировка на пода. Само за ниския таван не бе било възможно да се стори нещо особено. Той бе гол и пропукан. Но там висеше един малък венециански полилей. Прозорците бяха закрити от кремави завеси, които стигаха до пода.