— Де, де, аргументите на нашия беден, велик Галилей се оказаха по-състоятелни! Не, дайте да говорим сериозно, професоре! Отговорете ми пред тези двама внимателни люде на въпроса: вярвате ли в една истина, в обективната, научна истина, стремежът към която е върховният закон на всяка нравственост, истина, чиито победи над авторитета бележат славната история на човешкия дух?!
Ханс Касторп и Йоахим извърнаха глава от Сетембрини към Нафта, първият по-бързо от втория. Нафта отговори:
— Такава победа не е възможна, тъй като авторитетът е човекът, неговият интерес, неговото достойнство, неговото спасение; между авторитета и истината не може да има противоречия. Те се покриват.
— Според това истината ще бъде…
— Истина е, което помага на човека. В него е резюмирана природата, всред цялата природа само той е сътворен и цялата природа съществува само за него. Той е мярката на всяко нещо и неговото спасение е критерият за истината. Едно теоретично познание, на което липсва практическото отношение към идеята за спасение на човека, е толкова неинтересно, че се налага да му се отрече всяка истинна стойност, да не се възприема. Християнските векове бяха напълно единодушни върху това, че естествените науки нямат значимост за човека. Лактанций, когото Константин Велики избрал за учител на сина си, направо попитал какво блаженство ще изпита, ако знае къде извира Нил и какво бръщолевят физиците за небето. А да видя как бихте му отговорили! Ако са предпочитали Платоновата философия пред всяка друга, то е било, защото тя не се занимава с познанието на природата, а с познанието на бога. Мога да ви уверя: човечеството е на път да се върне към тази гледна точка и да се съгласи, че задачата на истинската наука не е да търчи по неспасителни познания, а принципно да изключва вредното или дори това, което само е незначително в идейно отношение, и с една дума, да манифестира инстинкта, мярката, избора. Детинско е да се мисли, че църквата е бранила мрака срещу светлината. Тя трикратно добре е постъпила, когато е обявявала за наказуем всеки „безусловен“ стремеж към познанието на нещата, тоест оня стремеж, който няма пред вид духовното, който се е отърсил от целта да се постигне спасение; това, което е завлякло човека в мрака и ще го завлече още по-дълбоко, са по-скоро „безусловните“, афилософските естествени науки.
— Проповядвате един прагматизъм — отвърна Сетембрини, — който трябва само да приложите в политиката, за да стане явна цялата му зловредност. Добро, вярно и справедливо е това, което е полезно на държавата. Нейното благополучие, нейното достойнство, нейното могъщество са критерият за нравственото. Хубаво! Така се отваря широко вратата за всяко престъпление, след което идете да търсите човешката правда, индивидуалната справедливост, демокрацията…
— Предлагам малко логика — отби удара Нафта. — Или Птоломей и схоластиката имат право и светът има край във времето и пространството. Тогава божеството е трансцендентно, антагонизмът между бога и света остава налице и човекът също е дуалистично същество: проблемът на душата му се състои в противоречието между сетивното и свръхсетивното и всичко, що се отнася до обществото, е далеч по-второстепенно. Само този индивидуализъм мога да призная за последователен. Или пък вашите ренесансови астрономи са открили истината и космосът е безкраен. Тогава няма свръхсетивен свят, няма дуализъм; отвъдният свят е погълнат от земния, антагонизмът между бога и природата отпада и тъй като в този случай човешката личност не е вече полесражение на две враждебни начала, а е хармонична, единна, вътрешночовешкият конфликт остава да съществува само като конфликт на личните и обществени интереси и смисълът на държавата става, нещо чисто езическо, закон на нравствеността. Едното или другото.