Те срещнаха и хора, които вече се връщаха от закуска, и когато Йоахим казваше някому добро утро, Ханс Касторп учтиво сваляше шапка. Той бе напрегнат и нервен като млад човек, който е на път да се представи на множество чужди люде и при това е измъчван от ясното чувство, че очите му са помътнели, а лицето му е зачервено, което само отчасти бе така, защото той по-скоро беше бледен.
— Чакай, да не забравя! — каза той изведнъж с някакво прекомерно усърдие. — Можеш да ме представиш на дамата в парка, ако се удаде сгода, нямам нищо против. Нека ми повтаря своето „tous-les-deux“, няма да й възразявам, нали съм подготвен и разбирам смисъла, ще знам каква физиономия трябва да направя. Но с руската двойка не ща да се запознавам, чуваш ли? Изрично не желая. Тези хора нямат никакви маниери; макар че ще живея три седмици до тях и макар че не е могло другояче да се нареди, не ща да се запознавам с тях, най-после имам право категорично да заявя…
— Добре — прекъсна го Йоахим. — Толкова ли са те смутили? Да, те са някакви варвари, с една дума, нецивилизовани хора, нали предварително ти казах? Той на ядене се явява винаги в кожено яке, одърпано, ти казвам, просто се чудя как Беренс не се намесва. А и тя не е от най-спретнатите, въпреки перото на шапката си… Впрочем ти можеш да бъдеш спокоен, те се хранят далече от нас, на „лошата руска маса“, има и „добра руска маса“, където сядат само фини руси, та няма възможност да се срещнеш с тях, даже и да би пожелал. Изобщо не е лесно да свързваш запознанства, понеже има толкова чужденци между гостите; сам аз познавам лично малцина от тях, макар че съм от толкова време тук.
— Кой е болен от двамата? — попита Ханс Касторп. — Той или тя?
— Той, струва ми се. Да, само той — каза Йоахим видимо разсеян, докато си оставяха вещите на закачалките пред трапезарията. А после влязоха в светло помещение със сводест таван, където гласове бъбреха, прибори дрънчаха и „салонните прислужнички“ бързо обикаляха с димящи кани в ръка.
В трапезарията имаше седем маси, повечето наредени по дължина, а само две стояха напреки. Масите бяха големи, всяка по за десет души, макар че не навсякъде бяха поставени прибери. Само няколко крачки през залата отделяха Ханс Касторп от мястото му; то бе приготвено за него на тясната страна на една маса, която стоеше отпред, по средата на залата между две напречни маси. Застанал прав зад стола си, Ханс Касторп се поклони педантично и учтиво към сътрапезниците си, с които Йоахим го бе запознал церемониално и които той едва видя, камо ли да бе възприел в съзнанието си имената им. Той схвана само личността и името на госпожа Щьор и това, че тя има червено лице и мазна пепеляворуса коса. Нейните езикови бисери изглеждаха възможни, след като човек видеше вироглавия и тъп израз на лицето й. После седна и с одобрение установи, че тук смятат първата закуска за сериозно ядене.
Имаше купи с мармалади и мед, паници с мляко с ориз и каша от овесени ядки, чинии с бъркани яйца и студено месо, масло имаше, колкото иска човек; някой вдигна стъкления похлупак, под който сълзеше швейцарско сирене, за да си отреже от него, а освен това по средата на масата стоеше блюдо с пресни и сушени плодове. Една „салонна прислужница“ в черно и бяло попита Ханс Касторп какво желае да пие: какао, кафе или чай. Тя беше дребна като дете със старешко, продълговато лице — джудже, както с уплах разбра той. Ханс Касторп погледна към братовчед си, който само равнодушно повдигна рамене и вежди, сякаш искаше да каже: „Е, та какво от това?“; тогава той се примири с фактите, помоли за чай с особена учтивост, защото насреща си имаше джудже, и почна да яде мляко с ориз, канела и захар, докато очите му зашариха по другите блюда, от които му се искаше да вкуси, и по гостите на седемте маси, колеги и другари по съдба на Йоахим — те всички бяха вътрешно болни и бъбрейки, закусваха.
Трапезарията бе издържана в онзи съвременен стил, който придава на деловитата опростеност известен фантастичен уклон. Тя не беше много широка в сравнение с дължината и бе обиколена с един вид галерия, която големи арки отделяха от самата трапезария. Колоните бяха облечени до половината с дърво в сандалова политура, а нагоре — белосани, както и горният край на стените и таванът; върху тях бяха изтеглени разноцветни ивици в несложни весели шаблони, които продължаваха върху дъгите на широките сводове. Няколко полилеи, електрически, от излъскан месинг, украсяваха залата, бяха направени от три поставени един върху друг обръчи, свързани помежду си с грациозни плетеници, а на долния от тях висяха като малки месечини абажури от млечно стъкло. Имаше четири стъклени врати — две на отсрещната, по-тясната страна, една трета отпред вляво, която водеше направо в предния хол, и тази, през която Ханс Касторп бе влязъл от някакъв коридор, защото Йоахим бе го превел по друга стълба, не същата, по която се бяха качили снощи.