— Аха — каза Ханс Касторп. Вярно било, че двамата, братовчед му и той, са повече или по-малко застрашени натури. Той разбирал, касаело се до историята за грижовните чеда на живота. Но, от друга страна, можело да се цитира Петрарка и неговият девиз, господин Сетембрини го знаел, а и във всеки случай напълно си заслужавало да се чуе каквото излагал Нафта: човек трябвало да бъде справедлив, това за комунистическото време, за чието изтичане никой не бивало да получи премия, било отлично; после много му било интересно да чуе някои неща за педагогиката, които без Нафта никога нямало да стигнат до ушите му…
Господин Сетембрини стисна устни, поради което Ханс Касторп побърза да добави, че сам той естествено се въздържал да вземе страна и становище, но все пак смятал, че заслужава да се чуе това, което Нафта казал за насладите на младежта.
— Но най-напред ми обяснете сега само едно нещо! — продължи той. — Този господин Нафта, казвам „този господин“, за да намекна, че съвсем не му симпатизирам безусловно, а, напротив, вътрешно съм крайно сдържан…
— При което добре постъпвате! — извика Сетембрини благодарно.
— … та този господин наговори сума работи против парите, душата на държавата, както се изрази, и против собствеността, защото тя била кражба, с една дума, против капиталистическото богатство, за което, струва ми се, каза, че било горивото за огъня на преизподнята… Така приблизително се изрази той веднъж, ако не се лъжа, и изпя какви ли не хвалебствия на средновековната забрана на лихвата. А при това… той сам… Прощавайте, но той трябва да е… Ами човек остава крайно изненадан, когато влезе у него. Всичката тази коприна…
— Е, да — усмихна се Сетембрини, — това е едно характерно направление на вкуса.
— … тези хубави стари мебели — продължаваше да си спомня Ханс Касторп, — скулптурната група от четиринадесетия век… венецианският полилей… малкият паж с ливреята… А и шоколаден кейк имаше колкото щеш… Той трябва лично…
— Господин Нафта — отвърна Сетембрини — е лично толкова малко капиталист, колкото съм и аз.
— Но? — попита Ханс Касторп. — Във вашето изказване, господин Сетембрини, липсва едно „но“.
— Е добре, ония там не оставят да търпи нужда никого от своите.
— Кои „ония там“.
— Отците.
— Кои отци?
— Но, инженере, става дума за йезуитите.
Настъпи пауза. Братовчедите бяха изумени до немай-къде. Ханс Касторп извика:
— Какво, тоя човек, да го вземат дяволите, е йезуит?!
— Отгатнахте — каза Сетембрини язвително.
— Не, никога в живота си не бих… Кой да му се надява! Затова, значи, го титулувахте „padre“.
— Преувеличих малко, от учтивост — отвърна Сетембрини. — Господин Нафта не е отец. Болестта е причина, задето не е стигнал засега дотам. Но той е изкарал послушничеството и е дал първия обет. Болестта го е принудила да прекъсне философските си занимания. После е служил няколко години като префект в един институт на ордена, тоест надзирател, наставник и гуверньор на младите питомци. Това е отговаряло на педагогическите му наклонности. Тук също може да им се отдава, защото преподава латински в гимназията „Фридерицианум“. От пет години е тук. Не е вече сигурен дали и кога ще може да напусне това място. Но той принадлежи към ордена и дори да не бе в толкова тесни връзки с него, пак нищо нямаше да му липсва. Казах ви, че той лично е беден, искам да кажа безимотен. Естествено това е предписание. Но орденът разполага с несметни богатства и се грижи за своите хора, както видяхте.
— Гръм и мълния! — промърмори Ханс Касторп. — А пък аз изобщо нищо не съм знаел и си мислех, че такива работи вече няма в действителност! Йезуит. Аха, така!… Но кажете ми едно: щом като ония там толкова добре го снабдяват и обезпечават, защо, за бога, живее тогава… Разбира се, не искам да ви засягам квартирата, господин Сетембрини, вие чудесно сте се настанили у Лукачек, толкова приятно изолирано и освен това уютно. Искам обаче да кажа: ако Нафта рине парите с лопата, нека се изразя по народному, защо не си намери друго жилище, по-представително, с приличен вход и големи стаи, някой изискан дом? Има нещо потайно, авантюристично, тъй както се е сврял в тая дупка с всичката коприна…
Сетембрини сви рамене.
— Сигурно се е ръководил — каза той — от съображения на такт и вкус. Допускам, че облекчава антикапиталистическата си съвест, като обитава стаите на един бедняк, а се обезщетява посредством начина, по който ги обитава. Тук трябва да има пръст и дискретността. Човек не разтръбява пред всички колко добре се грижи дяволът отзад за него. Закрива се зад някоя съвсем невзрачна фасада, а вътре се отдава на своя копринен попски вкус.