— Извънредно забележително! — каза Ханс Касторп. — Признавам, че за мен това е съвсем ново и направо ме развълнува. Не, ние наистина ви дължим благодарност, господин Сетембрини, за това запознанство. Ще повярвате ли, че ние много пъти още ще го посетим? Това е сигурно. Такъв контакт разширява хоризонта в съвсем неочаквани размери и ни запознава с един свят, за чието съществуване и понятие не сме имали. Истински йезуит! А когато казвам „истински“, сам си давам ключовата дума за това, което ми минава през главата и което все пак искам да забележа. Питам: истински ли е той? Знам, ще кажете: какво истинско може да има у човек, когото дяволът снабдява по задни пътища. Аз обаче искам друго да кажа, въпросът ми се свежда до: истински ли е той като йезуит — това ми минава през главата. Та той изприказва един куп неща — вие знаете какво имам пред вид — за съвременния комунизъм и за ревността към бога у пролетариата, който не бива да въздържа ръката си от кръвопролитие, накратко — неща, за които няма какво да кажа повече, но нашият дядо с гражданското копие е бил невинно агънце в сравнение с тоя, прощавайте за израза. Бива ли така? Съгласни ли са с него началниците му? Съвпадат ли такива изказвания с римската доктрина, за която орденът събужда интерес по целия свят, доколкото знам? Не е ли това — как му викаха — ерес, отклонение, некоректност? Ей това на ме занимава във връзка с Нафта и бих искал да чуя какво мислите Вие.
Сетембрини се усмихна.
— Много просто. Господин Нафта, разбира се, на първо място е йезуит от глава до пети. На второ място обаче той е човек на духа — иначе не бих търсил неговото общество — и като такъв се стреми към нови комбинации, приспособявания, връзки, съвременни промени. Вие видяхте, че и аз останах изненадан от неговите теории. Толкова широко той досега не бе се разкривал пред мене. Аз използвах импулса, който видимо му даде вашето присъствие, за да го подсторя да си каже последната дума в някои отношения. Тая дума се оказа доста странна, доста отвратителна…
— Да-да, но защо не е станал отец? Той отдавна е навършил предписаната възраст.
— Нали ви казах, че засега болестта го е възпрепятствала.
— Добре, но щом като той е на първо място йезуит и на второ човек на духа, на комбинациите, не смятате ли, че второто, допълнителното, е във връзка с болестта му?
— Какво искате да кажете?
— Не-не, господин Сетембрини. Искам само да кажа: той има някакъв възпален участък, който му е попречил да стане отец. Но и неговите комбинации биха му попречили и затова комбинациите и възпаленият участък са едно. Той посвоему е също някакво грижовно дете на живота, един joli jesuite с една petite tache humide.
Бяха стигнали до санаториума. На площадката пред дома те се поспряха за момент, преди да се разделят — стояха така на малка група, докато няколко пациенти, които висяха пред портала, ги гледаха как разговарят. Господин Сетембрини каза:
— Нека отново повторя, млади мои приятели, предупреждавам ви. Не мога да ви попреча да укрепите едно вече сключено запознанство, щом като ви подтиква любопитството. Но въоръжете с недоверие сърцето и духа си, никога не оставайте без критична съпротива. Ще ви охарактеризирам този човек с една дума. Той е сластолюбец.
Лицата на братовчедите се удължиха. После Ханс Касторп попита:
— Един… какъв? Но позволете, той е член на ордена. Там се дават известни обети, доколкото знам, а освен това той е толкова смачкан и хилав…
— Глупости говорите, инженере — отвърна господин Сетембрини. — Това няма нищо общо с хилавостта, а що се отнася до обетите, те се дават и под резерва. Аз обаче говорех в един по-широк и по-духовен смисъл, за който смятах, че в края на краищата трябва да намеря разбиране у вас. Спомняте ли си още как един ден ви посетих във вашата стая, то беше отдавна, ужасно отдавна, току-що ви бяха приели и вие пазехте леглото…
— Разбира се! Вие пристигнахте в здрача и запалихте лампата, спомням си като днес…
— Добре, тогава се завърза разговор помежду ни, както, слава богу, често ни се случва — на по-възвишени теми. Мисля дори, че говорихме за смъртта и живота, за достойнствата на смъртта, доколкото тя е условие и принадлежност на живота, и за гротескността, в която тя изпада, когато духът по един отвратителен начин я изолира като принцип. Господа! — продължи господин Сетембрини, като пристъпи досами двамата млади хора, разпъна към тях като вилка палеца и средния пръст на лявата си ръка сякаш за да ги обедини във внимание, и назидателно издигна показалеца на десницата си. — Запомнете добре, че духът е суверенен, неговата воля е свободна, той определя нравствения мир. Изолира ли той дуалистично смъртта, тя наистина и фактически се превръща чрез тази духовна воля в самостоятелна, враждебна на живота сила, разбирате ли ме, в антагонистичен принцип, във велико изкушение и нейното царство е царството на сластолюбието. Вие ще запитате: защо на сластолюбието? Отговарям ви: защото тя разлага и избавя, защото тя е избавлението, но не избавление от злото, а едно зло избавление. Тя разлага нравите и нравствеността, избавя от дисциплината и благоприличието, дава свобода за сластолюбие. Ако ви казвам да се пазите от този човек, с когото толкова неохотно ви запознах, ако искам от вас трижди да препашете сърцата си с критика при връзките и разговорите с него, това върша, защото всичките негови идеи имат сластолюбив характер, защото те стоят под закрилата на смъртта — до немай-къде развратна сила, както ви казах тогава, инженере; добре си спомням израза, аз всякога запомням силните и сполучливи фрази, които съм имал случай да кажа, — под закрилата на една насочена против благонравието, напредъка, труда и живота сила, и най-благородният дълг на един възпитател е да брани младите души от нейния сатанински полъх.