Човек не можеше да говори по-добре от Сетембрини, по-ясно и по-завършено. Ханс Касторп и Йоахим Цимсен му благодариха най-учтиво за това, което бяха чули, сбогуваха се и се изкачиха към портала на „Бергхоф“, а господин Сетембрини се върна при своя хуманистичен пулт, като подмина копринената килия на господин Нафта.
Това беше първото посещение на братовчедите у Нафта, чието протичане ние тук разказахме. Оттогава последваха две или три други, едното дори в отсъствието на господин Сетембрини; и те доставиха на младия Ханс Касторп материал за размишления, когато седеше на своето уединено място всред сините цветове и „управляваше“, докато пред духовния му взор се възправяше фантастичната фигура, наречена „homo dei“.
Избухване и още нещо много неприятно
Тъй дойде август и през първите негови дни щастливо се промъкна годишнината от пристигането на нашия герой тук горе. Добре, че отмина — младият Ханс Касторп я бе очаквал с малко неприятно чувство. Така бе по правило. Годишнината от пристигането не се ползваше със симпатии, навършилите година или повече години не мислеха за нея и докато иначе не оставаше неизползван нито един предлог за празнуване и чукане на чаши, докато към общите и големи акценти в годишния ритъм и пулс прибавяха много частни и извънкалендарни, докато рождени дни, генерални прегледи, предстоящи самоволни или редовни отпътувания и други подобни случаи се отпразнуваха в ресторанта с угощения и пукот на тапи, то на този паметен ден не посвещаваха нищо освен мълчание, пускаха го да отмине, накрай действително забравяха да му обърнат внимание и основателно разчитаха, че и другите не ще се занимават много-много с него. Не че не държаха на разчленение — наблюдаваха календара, цикъла, външното периодическо повтаряне. Но работа на краткосрочните и новаците бе да мерят и броят времето, което за индивида се свързваше с пространството тук горе — личното и индивидуално време; уседналите ценяха в тая насока неизмеримото, нехайното, вечното, тоест деня, който винаги бе един и същ, и единият тактично предполагаше у другия желанието, което сам имаше. Всички биха сметнали за крайно неуместно и брутално, ако някой кажеше някому, че днес навършва три години тук — такова нещо не се случваше. Дори госпожа Щьор, колкото и недостатъци да имаше иначе, беше тактична и деликатна по този въпрос, тя никога не би допуснала такова провинение. Вярно, болестта й и температурата, която дигаше, бяха свързани с голяма простотия. Съвсем неотдавна на масата тя бе говорила за „афектацията“ на своите белодробни върхове, а когато бе станало дума за някакви исторически работи, бе заявила, че историческите дати са нейният „Поликратов пръстен“, което също бе предизвикало у околните известно вцепенение. Но в никой случай не можеше да се очаква от нея, че през февруари тя би могла да напомни на младия Цимсен за неговия юбилей, макар че вероятно бе мислила за това, тъй като нейната бедна глава бе претъпкана с ненужни дати и неща и тя обичаше да държи сметка на другите, но обичаят й стягаше юздите.