Така беше и с годишнината на Ханс Касторп. Тя май че опита, докато ядяха, веднъж да му намигне многозначително, ала той пресрещна тоя знак с отсъстващ поглед и тя набърже се сви в черупката си. И Йоахим нищо не каза на братовчед си, въпреки че сигурно помнеше датата, на която бе посрещнал на станцията в селото госта си. Но Йоахим, който по природа не бе много склонен към разговори, далече не толкова, колкото Ханс Касторп поне тук горе бе станал, да не поменаваме за някои техни познати хуманисти и буквояди — та Йоахим в последно време бе потънал в едно особено и очебийно мълчание, той се изразяваше вече само едносрично, но лицето му сочеше, че нещо работи у него. Ясно бе, че за него други представи се свързваха със станцията село, а не посрещане и пристигане… Той поддържаше оживена кореспонденция с равнината. У него зрееха решения. Приготовленията, които бе предприел, се приближаваха до своя край. Юли премина топъл и ясен. Но с началото на новия месец настъпи лошо време, мрачно и влажно, лапавица, която се превърна в истински снеговалеж; това продължи до края на месеца, та и до септември, като от време на време се появяваше и по един разкошен летен ден. Отначало стаите бяха още топли от предшестващия летен период; вътре имаше десет градуса, това минаваше за приятно. Но после бързо застудяваше все повече и повече; пациентите се зарадваха на снега, който покри долината, защото неговото присъствие — единствено то, ниската температура сама по себе си щеше да остане без последствие — накара администрацията да пусне отоплението, отначало само в трапезарията, а после и в стаите; когато след режимното лежане на балкона човек се измъкваше от двете одеяла и влизаше в стаята, той можеше да посгрее влажните си помръзнали ръце върху съживените радиатори, чийто сух полъх естествено караше бузите още повече да горят.
Зимата ли беше това? Сетивата не можеха да се отърват от усещането за зимен студ и хората се оплакваха, че с измама им отнели лятото, въпреки че, подпомогнати от естествени и изкуствени обстоятелства, сами го бяха оставили да се изплъзне, разхищавайки както вътрешно, така и външно времето. Разумът настояваше, че ще последват още хубави есенни дни, че може би ще се появят в цели поредици, и то в такъв топъл разкош, поради който не ще бъде прекалена чест за тях, ако ги нарекат летни; при условие, разбира се, че хората не ще помислят за скорошния им край и за по-ниската вече обиколка на слънцето. Ала въздействието върху настроението, което видът на зимния пейзаж вънка упражняваше, бе по-силно от такива утешения. Хората заставаха пред затворената балконска врата и гледаха с отврата към виелицата навън; и Йоахим бе застанал така, когато със сподавен глас каза:
— Пак ли ще захване?
Ханс Касторп, зад него в стаята, отвърна:
— Би било малко рано, то не може да бъде окончателно, макар че без съмнение си придава ужасна важност. Ако зимата се състои от мрак, сняг, студ и топли радиатори, тя пак е настъпила, това не може да се отрече. Ако ли пък си помислим, че съвсем неотдавна сме имали зима и че снегът току-що се е стопил — всеки случай така ни се струва, нали, сякаш току-що се е пукнала пролетта, — тогава може за момент и да ни прилошее, признавам. Това е опасно за човешката жизнерадост — нека ти обясня какво искам да кажа. Искам да кажа, че светът нормално е уреден тъй, както отговаря на потребностите на човека и на неговата жизнерадост, това трябва да му се признае. Не искам да се впускам много далече и да кажа, че порядъкът в природата е съгласуван с нашите потребности — например величината на земята, времето, което й е потребно за една обиколка около себе си и около слънцето, редуването на дневните и годишните времена, космическият ритъм, ако искаш, — това сигурно би било дръзко и просташко, би представлявало телеология, както казват философите. Но работата чисто и просто е такава, че нашите потребности и общите, фундаменталните природни факти, слава богу, са в хармония помежду си — казвам слава богу, защото тук действително има повод да се благодари на бога — и когато в равнината настъпи лятото или зимата, тогава миналото лято и миналата зима са преминали толкова отдавна, колкото да ни бъдат отново нови и добре дошли, а върху това почива жизнерадостта. При нас тук горе обаче този ред и тази хармония са нарушени, първо, защото тук всъщност няма истински годишни времена, както сам веднъж забеляза, а само летни и зимни дни в разбъркана поредица и, второ, защото изобщо никакво време не е това, което изкарваме тук, така че новата зима, когато дойде, съвсем не е нова, а си е пак старата; и с това може да се обясни досадата, с която гледаш през прозореца.