— Смятам да се съобразя с вашата присъда, господин придворен съветник.
— Моята присъда. Хубаво! — И той го претегли за мишницата към себе си, послуша, почука. Не диктуваше. Всичко мина доста бърже. Когато свърши, той каза:
— Можете да си заминете.
Ханс Касторп заекна:
— Тоест… как така? Нима съм здрав?
— Да, вие сте здрав. За участъка вляво горе вече не заслужава и да се приказва. Вашата температура не отговаря на участъка. Отде идва, не мога да ви кажа. Допускам, че тя няма никакво значение. Според мен можете да си заминете.
— Но… господин придворен съветник… може би в момента говорите не съвсем сериозно?
— Не съвсем сериозно ли? Как така? Какво си мислите? Между другото, какво изобщо си мислите за мене, искам да зная! За какъв ме смятате? За притежател на публичен дом ли?
Той неочаквано бе избухнал. От прилив на горещина сините бузи на придворния съветник бяха станали тъмновиолетови, единият крайчец на устната му с мустачките още повече се бе придръпнал, та се провидяха страничните горни зъби, той вече навиваше врат напред като бик, очите му, сълзливи и кървясали, изпъкнаха.
— Това не позволявам! — извика той. — Първо, аз изобщо не съм никакъв притежател! Аз тук съм служащ! Аз съм лекар! Аз съм само лекар, разбирате ли ме?! Не съм сводник! Не съм някакъв синьор Аморозо по Толедо в красивия Неапол, добре ли ме разбирате? Аз съм служител на страдащото човечество! И ако сте си създали друго мнение за моята личност, можете и двамата да вървите по дяволите, да се провалите в дън земя или да пукнете, според както благоволите да си изберете! На добър ви час!
С дълги и широки крачки Беренс излезе през вратата, тая врата, която водеше в преддверието на рентгеновия кабинет и която той затръшна след себе си.
С изпитващ поглед братовчедите бърже се обърнаха към д-р Кроковски, който обаче се престори, че е задълбочен и потънал в книжата си. На стълбището Ханс Касторп каза:
— Ама това беше ужасно. Виждал ли си го друг път такъв?
— Не, такъв още не. Така ги превзема началствата по някой път. Единствено правилно е да запазиш безупречен стоеж, докато трае това. Той естествено бе раздразнен от историята на Полипраксиос и Ами Ньолтинг. Но видя ли — продължи Йоахим и можеше да се види как радостта, че е извоювал правото си, го обзема и стяга гърдите му, — видя ли как се предаде и капитулира, когато разбра, че решението ми е сериозно. Решителност само трябва да покаже човек, само да не допусне да го атакуват. Сега имам, тъй да се каже, разрешение — той сам каза, че вероятно ще изплувам — и след две седмици заминаваме… след три седмици съм в полка — поправи се той, като остави Ханс Касторп вън от играта и ограничи само върху собствената си личност своето разтреперано от радост изявление.
Ханс Касторп мълчеше. Той нищо не каза за Йоахимовото „разрешение“, нито пък за своето, за което във всеки случай можеше да се поприказва. Приготви се за режимното лежане, пъхна термометъра в устата си, с кратки, сигурни движения се омота в двете одеяла от камилска вълна, тъй като бе напълно усвоил това изкуство съгласно осветената практика, за която и понятие си нямаха в равнината; после във вид на истински валяк се просна върху своя превъзходен лежащ стол всред студената следобедна влага на ранната есен. Дъждовните облаци бяха ниско надвиснали, долу бяха свалили измисленото знаме, върху мокрите клонки на сребристата ела имаше остатъци от сняг. Откъм долната тераса за лежане, отдето преди години за първи път бе достигнал до ухото му гласът на господин Албин, се носеше някакъв тих разговор, докато пръстите и лицето му се вцепеняваха от студа и влагата. Той бе свикнал на това и се изпълни с благодарност към тукашния начин на живот, който му се струваше единствено възможен и който благосклонно му позволяваше да си лежи на завет и да премисля всички неща.
Бе решено: Йоахим щеше да замине. Радамант го бе пуснал — не по правилата, не като здрав, но все пак го бе пуснал с половин уста въз основа и в признание на твърдостта му. Той щеше да отпътува, да се спусне с теснолинейката до Ландкварт, до Романсхорн, щеше да прекоси огромното бездънно езеро, по което според стихотворението препуска ездачът, и цяла Германия, та до дома. Той щеше да живее там, в света на равнината, между хора, които и понятие си нямат как трябва да се живее, които нищо не знаят за термометъра, за изкуството да се завива човек, за кожени чували, за трикратните разходки през деня, за… трудно бе да се каже, трудно бе да се изброи всичко, за което ония долу нищо не знаят, но представата, че Йоахим, след като бе прекарал тук горе една година и половина, ще трябва да живее между невежи — тази представа, която засягаше само Йоахим и само отдалече, един вид за опит, и него, Ханс Касторп, така го смути, че той затвори очи и направи с ръка едно отбранително движение. „Невъзможно, невъзможно“ — прошепна той.