От дясната му страна седеше едно невзрачно същество в черно, с мъх по лицето и матови, пламнали бузи, което му приличаше на шивашка работничка или на приходяща шивачка надничарка, може би защото закусваше само с кафе и намазани с масло хлебчета, а това от край време се свързваше в неговите представи с домашна шивачка надничарка. От лявата му страна имаше някаква английска госпожица, също така възрастна, много грозна, със сухи, зиморничави пръсти, която четеше писмо със закръглен почерк от дома си и същевременно пиеше чай, с цвят на кръв. До нея следваше Йоахим и после госпожа Щьор в шотландска вълнена блуза. Лявата си ръка тя държеше свита в пестник близо до бузата и видимо се стремеше да си придава изискано-образован вид при говорене, като придръпваше горната си устна над тесните, дълги заешки зъби. Един млад мъж с тънки мустачки и израз на лицето, сякаш в устата си имаше нещо с неприятен вкус, седна до нея и съвсем мълчаливо почна да закусва. Той влезе, след като Ханс Касторп бе вече седнал, вървейки, и без да погледне някого, свали за поздрав брадичката до гърдите си и зае мястото си, като със своето държание категорично отказа да се запознава с новия гост. Може би беше твърде болен, за да има чувство и да обръща внимание на такива формалности или изобщо да се интересува от околната среда. За момент срещу него бе седнало едно сухо, светлорусо младо момиче, което изпразни бурканче кисело мляко върху чинията си, изяде го и незабавно отново се оттегли.
Разговорът на масата не бе оживен. Йоахим формално разговаряше с госпожа Щьор, запита я как се чувства и с коректно съжаление разбра, че не е особено добре. Тя се оплака от „отпуснатост“. „Много съм отпусната“, каза тя провлечено и се превземаше просташки. А и още при ставането си имала вече 37,3, какво ли щяло да стане пък следобед. Шивачката обяви същата температура, но обясни, че се чувствала, напротив, напрегната, вътрешно напрегната и неспокойна, сякаш й предстояло нещо особено и решително, което обаче съвсем не било вярно, касаело се до физическо възбуждане без психически причини. Тя сигурно не беше шивачка, защото говореше много правилно и почти научно. Впрочем Ханс Касторп намери тази възбуда или поне това, че се разправя за нея, някак неуместно, дори неприлично за такова незначително и дребно същество. Той една след друга запита шивачката и госпожа Щьор откога са тук горе: първата била от пет месеца, втората — от седем; после събра целия си английски, за да разбере от съседката си вдясно какъв чай пие (оказа се, че е шипков) и дали е вкусен, което тя почти бурно потвърди; после той хвърли поглед към залата, в която хората влизаха и излизаха: първата закуска не бе строго съвместно ядене.
Беше го страх малко от ужасяващи впечатления, но се оказа разочарован: в трапезарията бе весело, човек не добиваше чувството, че се намира в някакъв дом на скръбта. Загорели млади хора от двата пола влизаха, тананикайки, говореха с прислужниците и със солиден апетит се нахвърляха върху закуската. Имаше и по-зрели хора, съпружески двойки, едно цяло семейство, с деца, което говореше руски, имаше и невръстни младежи. Почти всички жени носеха тясно прилепнали блузи от вълна или коприна, тъй наречени „сустърд“, бели или цветни, с големи яки и външни джобове; те изглеждаха особено добре, когато стояха прави, пъхнали ръце в джобовете, и разговаряха. На много маси се разнасяха снимки, без съмнение нови, любителски снимки; на друга маса разменяха пощенски марки. Говореха за времето, за това как са спали и каква температура са си измерили в устата сутринта. Повечето бяха весели — вероятно без особена причина, а само защото нямаха непосредствени грижи и бяха събрани накуп. Някои естествено седяха на масите, подврели глава в ръце, и гледаха втренчено пред себе си. Оставяха ги да си гледат и не им обръщаха внимание.
Изведнъж Ханс Касторп се стресна ядосан и обиден. Беше се затръшнала врата — вратата отпред вляво, която извеждаше направо към хола; някой я беше пуснал да се тръшне или може би сам я беше затръшнал, а този шум Ханс Касторп за нищо на света не можеше да понася, той от край време го беше мразил. Може би тази омраза се дължеше на възпитанието му, може би беше вродена идиосинкразия, с една дума, той ненавиждаше тръшкането на врати и би могъл да набие всекиго, който би си позволил да направи това пред ушите му. На всичко отгоре в случая вратата бе от малки стъкла и това усилваше сътресението: цялата бе се разтърсила и раздрънчала. Тфу, помисли Ханс Касторп разгневен, каква отвратителна разпуснатост! Но тъй като в същия миг шивачката го бе заговорила, той няма време да установи кой бе злосторникът. Между русите му вежди се бяха набрали бръчки, а лицето му мъчително се бе изкривило, докато отговаряше на шивачката.