Утрото беше разкошно, първото слънчево утро след дълго мрачно време. Върховете Шиахорн, Грюне Тюрме и купенът над селото се очертаваха върху синевата като неизменни емблеми и Йоахим бе спрял своя поглед върху тях. Почти жалко било, каза Ханс Касторп, дето тъкмо за отпътуването се случило такова хубаво време. Имало нещо ехидно в това, тъй като едно неприветливо последно впечатление винаги облекчавало раздялата. На което Йоахим отвърна: от облекчение той нямал нужда, а времето било само за полско учение, тъкмо такова щяло да му трябва долу. Иначе те малко говориха. Тъй както се бяха докарали работите за всеки от тях и помежду им, нямаше естествено нищо особено за казване. А и пред тях на капрата до кочияша седеше хромият.
Седнали нависоко, блъскани върху твърдите седалки на кабриолета, те оставиха зад себе си потока и теснолинейния път и минаха по неравномерно застроената улица, успоредна на железния път, и спряха на каменистия площад пред гарата на селото, която не представляваше нещо много повече от един навес. Ханс Касторп с уплах отново разпозна всичко. От пристигането си при настъпването на мрачината преди тринадесет месеца той не бе виждал тая сграда.
— Нали тук пристигнах — каза той съвсем без нужда, а Йоахим отвърна само:
— Да, точно така — и плати на кочияша.
Хромият трогателно се погрижи за всичко — за билета, за багажа. Те стояха един до друг на перона до миниатюрния влак, пред малкото, тапицирано в сиво купе, където Йоахим си бе запазил място с палтото, едно навито, пристегнато с каишка одеяло и розите.
— Е, върви да положиш мечтаната клетва! — каза Ханс Касторп, а Йоахим отвърна:
— Това ще сторя.
Какво още? Предадоха си един другиму последни поздрави — поздрави за ония там долу и тия тук горе. После Ханс Касторп се залови да рисува с бастуна си по асфалта. Когато извикаха за качване, той се сепна, погледна Йоахим, а Йоахим — него. Ръкуваха се. Ханс Касторп се усмихна неопределено; очите на братовчед му бяха сериозни и тъжно настойчиви.
— Ханс! — каза той. Всемогъщи боже, изпадал ли е някога някой на земята в толкова неловко положение? Той се обърна към Ханс Касторп с малкото му име. Не с „ти“ или с „човече“, както открай време бе казвал, а мимо всяка сдържаност и в един изблик, поставящ човека в неудобно положение, го бе нарекъл с малкото му име. — Ханс — каза той и припряно, уплашено стисна ръката на братовчед си, който забеляза, че от неспане, пътна треска и смущение главата на Йоахим трепери както неговата при „управляване“, — Ханс — каза той настойчиво, — ела си скоро и ти!
После скочи върху стъпалото. Вратата се затръшна, чу се свирка, вагоните се удариха един о друг, малкият локомотив потегли, влакът тръгна. Заминаващият размаха през прозореца шапката си, оставащият — ръката си. Със смутено сърце той постоя още дълго сам. После бавно пое пътя назад, пътя, по който го бе довел Йоахим преди година и нещо.
Отбито нападение
Колелото се въртеше. Стрелката напредваше. Салепът и кандилката бяха прецъфтели, дивият карамфил също. Тъмносините звезди на тинтявата и есенният минзухар, блед и отровен, се показаха отново всред влажната трева, а над горите почна да се червенее. Есенното равноденствие бе отминало, наближаваше голяма задушница, а и Коледни заговезни, най-късият ден и коледните празници. Но все още се редуваха хубави октомврийски дни — дни от вида на този, в който братовчедите бяха разгледали маслените картини на придворния съветник.
Откак бе заминал Йоахим, Ханс Касторп не седеше вече на масата на госпожа Щьор, на починалия междувременно доктор Блуменкол и на Маруся, която бе задушавала в ухаещата на портокал кърпичка безпричинната си веселост. Там сега седяха нови гости, напълно чужди. А нашият приятел, който караше третия месец от втората си година, бе получил от администрацията друго място, на една съседна маса, която стоеше напреки на досегашната, между нея и „добрата руска маса“, по-близо до лявата врата към верандата, с една дума, на масата на Сетембрини. Да, сега на осиротялото място на Сетембрини седеше Ханс Касторп — на тясната страна срещу докторското място, което бе свободно, и на седемте маси за посещенията на придворния съветник и неговия помощник.