Там горе, вляво от медицинския президиум, се бе скупчил върху няколко възглавници гърбавият любител-фотограф от Мексико, чийто израз на лицето бе като на глухоням поради езиковото му уединение; до него седеше възстарата госпожица от Седмоградско, която — както вече и господин Сетембрини се бе оплаквал — искаше да накара цял свят да се интересува за зет й, макар че никой нищо не знаеше за този човек, нито пък искаше да знае. Тя имаше бастунче с дръжка от тулско сребро, което й служеше при режимните разходки и което слагаше напреки върху тила си, когато в определени часове на деня човек можеше да я види до перилата на балкона й как разтяга плоските си като чинии гърди в хигиенно дълбоко дишане. Насреща й седеше един чех, когото наричаха господин Венцел, защото никой не умееше да произнесе презимето му. На времето господин Сетембрини се бе опитвал понякога да изговори заплетената поредица от съгласни, която съставяше това име — сигурно не с искрено усилие, а само за да изпробва на шега аристократичната безпомощност на своята латинска култура пред тоя див гъсталак от букви. Въпреки че бе тлъст като язовец и проявяваше една дори за тук горе удивителна охота за ядене, чехът от четири години насам уверяваше, че ще трябва да умре. При вечерните събирания той понякога дрънкаше на една украсена с лента мандолина песни от своята родина и разказваше за своето стопанство, където сума хубави момичета работели по нивите със захарно цвекло. Вече по-близо до Ханс Касторп следваха от двете страни на масата господин и госпожа Магнус, пивоварската съпружеска двойка от Хале. Тъжна атмосфера обкръжаваше тази двойка, защото двамата съпрузи губеха важни за живота обменни продукти, господин Магнус захар, а госпожа Магнус пък белтъци. Настроението им, особено това на бледната госпожа Магнус, сякаш не криеше нито искрица надежда: от нея се излъчваше духовна пустота като полъх от зимник и едва ли не още по-подчертано от простата госпожа Щьор тя представляваше онова съчетание на болест и глупост, от което Ханс Касторп бе вътрешно шокиран и бе порицан за това от господин Сетембрини. Господин Магнус бе с по-жив дух и по-разговорлив, макар и само по начин, който по-преди бе предизвикал литературната нетърпимост на Сетембрини. При това той бе склонен към избухвания и често враждебно се сблъскваше с господин Венцел по политически и други поводи. Тъй като го озлобяваха политическите аспирации на чеха, който на всичко отгоре бе привърженик на антиалкохолизма и се бе изразил отрицателно от нравствена гледна точка за занятието на пивоваря, в замяна на което господин Магнус застъпи със зачервено лице санитарната неоспоримост на питието, с което тъй тясно бяха свързани интересите му. При такива случаи господин Сетембрини по-рано бе действал примирително с хумора си, но Ханс Касторп, който бе на неговото място, се смяташе за доста несръчен и не можеше да претендира за достатъчен авторитет, за да го замести.
Само с двама сътрапезници го свързваха по-лични отношения: единият от тях бе К. А. Ферге от Петербург, негов съсед отляво, този добродушен страдалец, който разказваше изпод шубрака на червено-кафявите си мустаци за производството на галоши и за далечни страни, за полярния кръг, за вечната зима на Нордкап и с когото Ханс Касторп навремени даже излизаше на режимна разходка. А другият, който се присъединяваше като трети към тях, всеки път, когато се случеше сгода, и който седеше на горния край на масата срещу гърбавия мексиканец, бе редкокосият манхаймец с лошите зъби, Везал на име и по занятие търговец, същият, чиито очи винаги с такава печална жажда се бяха приковавали о грациозната фигура на госпожа Шоша и който от карнавалната нощ насам търсеше приятелството на Ханс Касторп.
Това той вършеше с упоритост и смирение, с една гледаща отдолу нагоре преданост, която съдържаше много отвратителни и ужасни неща за засегнатия, тъй като той разбираше сложния й смисъл, но си налагаше да я възприема човешки. Спокойно гледаше, защото знаеше, че едно леко смръщване на веждите бе достатъчно чувствителният нещастник да се свие и отдръпне стреснат, той търпеше сервилното държане на Везал, който използваше всеки случай да му се поклони и да му се подмаже, допускаше дори понякога той да му носи пардесюто при разходката — с някаква благочестива съсредоточеност го носеше преметнато през ръка — търпеше най-сетне разговора с манхаймеца, който беше неясен. Везал душа даваше да подхвърля въпроси като този дали има смисъл и разум да се обясни човек в любов на една жена, която той обича, но която нищо не иска да знае за него — безнадеждното признание в любов, как го преценяват господата? Що се отнасяло до него, той извънредно високо го ценял, бил на мнение, че това било свързано с безкрайно щастие. Защото ако актът на признанието предизвиквал голямо отвращение и криел много самоунижение, то същият създавал за момента пълна близост с жадувания предмет на любовта, карал го да стане съпричастник на тайната, на стихията на собствената страст и ако естествено това означавало край на всичко, все пак загубата навеки многократно се изплащала с един миг на отчаяно блаженство, тъй като признанието означавало насилие и колкото по-голяма била съпротивата на погнусата, толкова по-сладко… Тук лицето на Ханс Касторп помръкна, което принуди Везал да се стъписа, но това се дължеше по-скоро на присъствието на благодушния Ферге, който често бе изтъквал, че нищо не отбира от по-възвишени и по-сложни работи, отколкото на някакво съдийско-нравствено важничене от страна на нашия герой. Пък и ние винаги еднакво сме се пазили да не го представим нито по-добър, нито по-лош, затова нека се знае, че когато една вечер бедният Везал на четири очи с бледи думи му се примоли да подели с него, за бога, някои подробности за преживяванията и опита си от втората част на карнавалната нощ, Ханс Касторп със спокойна доброта изпълни желанието му, без в тази сцена да имаше някакъв низък, лекомислен примес, както може би си мисли читателят. Въпреки това ние имаме основания да изключим и него, и себе си от тази история; ще добавим само, че Везал след това с удвоена преданост носеше пардесюто на любезния Ханс Касторп.