Толкова за новите сътрапезници на Ханс. Мястото от дясната му страна бе свободно — само временно бе заето, само няколко дни от един пришълец, какъвто бе той на времето, от един посетител роднина, гост от равнината и пратеник оттам, както би могло да се каже, с една дума, от Хансовия чичо Джеймс Тинапел.
Странно бе това, че изведнъж до него седеше един представител и вестител от дома, който носеше в тъканта на английския си костюм още свежа атмосферата на стария, потънал в забвение предишен живот, на един дълбоко вкоренен „висш свят“. Но това се очакваше. Отдавна Ханс Касторп предвиждаше една подобна атака от равнината и дори съвсем точно имаше пред вид и лицето, което щеше да се заеме с разузнаването — а това не бе никак трудно; тъй като Петер, мореплавателят, не бе много пригоден за тази работа, а за прачичото Тинапел се знаеше, че и десет коня не биха могли да го довлекат до тия места, където условията на въздушното налягане можеха всячески да му навредят. Не, на Джеймс щеше да се падне по поръчение на семейството да види какво става с пропадналия племенник, който отдавна вече му се надяваше. Но откакто Йоахим се беше върнал сам и бе осведомил кръга на роднините за положението тук, бе дошъл и даже преминал редът на атаката, така че Ханс Касторп ни най-малко не се изненада, когато само някакви две седмици след заминаването на Йоахим портиерът му предаде телеграма, която се оказа известие за скорошното пристигане на Джеймс Тинапел, както още преди отварянето можеше да се предположи. Той имал работа в Швейцария и решил да използва случая да се изкачи до Ханс. Да го чакали в другиден.
„Добре — помисли Ханс Касторп. — Хубаво“ — помисли той. И даже вътрешно добави нещо като „моля, моля!“. „Ти и понятие си нямаш“ — обърна се той мислено към тръгналия за насам. С една дума, той посрещна съобщението с голямо спокойствие, между впрочем го предаде и на придворния съветник Беренс, и на администрацията — стаята на Йоахим бе още свободна — и на третия ден, по времето на собственото си някогашно пристигане, значи, към осем часа вечерта (беше вече тъмно), замина за гарата на селото със същото твърдо возило, с което бе изпратил Йоахим, за да посрещне пратеника на равнината, който бе дошъл на проверка.
Червен като киновар, без шапка, само по сако, той застана на края на перона, когато влакчето довтаса, и се намери под прозореца на своя роднина, когото подкани да слезе — вече бил пристигнал. Консулът Тинапел — той бе вицеконсул, помагаше на стария много дейно и в тази почетна длъжност — бе премръзнал, сгушен в зимния си балтон, тъй като октомврийската вечер бе порядъчно студена, малко не стигаше, за да се проясни напълно времето и навсякъде да помръзне, което сигурно щеше да стане сутринта; той слезе от купето с изненадана веселост, която изрази с малко сухите, много цивилизовани форми на фин северозападен германец и господин, поздрави племенника си с подчертан израз на задоволство от добрия му вид, видя, че хромият го освободи от всяка грижа за багажа и вън се намести с Ханс Касторп върху високата и твърда седалка на колата. Под богато осеяното със звезди небе те потеглиха и Ханс Касторп, извърнал глава назад и вдигнал показалец, заобяснява на чичото-братовчед небесните ширини, със слова и жестове определяше ту това, ту онова съзвездие и наричаше по име планети — докато гостът, съсредоточен повече върху личността на своя придружител, отколкото върху космоса, си казваше, че е възможно и не е чак толкова налудничаво сега, тук и веднага да се разправя за звездите, но че имаше достатъчно други, по-неотложни работи. Той попита Ханс Касторп откога е толкова добре запознат със света там горе; отговори му се, че това е печалба от задължителното вечерно лежане на балкона през пролетта, лятото, зимата и есента. Как? Той лежи нощем на балкона? О, да. И консулът ще лежи. Няма да има друг избор.