— Жаргон — каза той. — Начин на изразяване. Йоахим дезертира — избяга при знамето; и това се случва. Но побързай, за да свариш още топла храна!
И ето ги, че седяха един срещу друг в приятно отопления ресторант, на поиздигнато място. Джуджето пъргаво им прислужваше и Джеймс поръча бутилка бургундско, която донесоха, положена в кошче. Те се чукнаха и лека жар се разля по жилите им. По-младият заговори за живота тук горе през разните годишни времена, за някои фигури в трапезарията, за пневмоторакса, чиято същност обясни, като си послужи със случая на добродушния Ферге и се разпростря върху неимоверната природа на плеврошока, не забрави и трите разноцветни безсъзнания, в които бил изпаднал господин Ферге, мирисната халюцинация, която играела роля при шока, и смеха, в който избухнал, когато щял да умре. Само той поддържаше разговора. Джеймс ядеше и пиеше здравата, както бе свикнал, и на туй отгоре с апетит, изострен от пътя и промяната на въздуха. Все пак той навремени прекъсваше яденето — седеше с уста пълна с храна, която забравяше да сдъвче, поставяше в тъп ъгъл върху чинията ножа и вилицата и се вторачваше в Ханс Касторп, сякаш без сам да си дава сметка за това и без другият да го бе почувствал. Върху покритите с оредяла руса коса слепоочия на консула Тинапел се очертаваха изпъкнали жили.
За домашни работи не стана дума, нито пък за лично семейни, за градски или за служебни; не стана дума и за фирмата, „Тундер & Вилмс“, корабостроителница, машинна фабрика и котлостроителница, която все още очакваше постъпването на младия стажант, което естествено бе толкова малко нейно единствено занимание, че възникваше въпросът дали изобщо вече го очакваше. През време на пътуването в колата, а и после Джеймс Тинапел бе засегнал тези теми, но те отпаднаха и замряха, отблъснати от спокойното, определено и непритворно равнодушие на Ханс Касторп — от някаква недостъпност и неуязвимост, които напомняха неговата нечувствителност към есенния вечерен хлад, думите му: „На нас не ни е студено“ може би бяха причина, дето чичо му понякога толкова втренчено се взираше в него. Разговорът засегна и старшата сестра, лекарите, лекциите на д-р Кроковски — така се бе паднало, че Джеймс щеше да присъства на една от тях, ако останеше осем дни. Кой каза на племенника, че чичото има желание да посети лекцията? Никой. Той предположи това с толкова спокойна сигурност го предпостави като решено, че дори само мисълта за едно неявяване трябваше да се появи в някаква неестествена светлина и чичото се опита да отклони всяко подозрение с едно: „сигурно, раз-бира се“, сякаш за миг през главата му бе минало нещо невъзможно. Това именно бе силата, която господин Тинапел неопределено, но неотразимо усещаше, и тъкмо тя го караше да разглежда племенника си — сега между впрочем с отворена уста, тъй като дихателният път през носа му се бе затворил, макар че, доколкото знаеше, консулът нямаше хрема. Той слушаше своя роднина да му говори за болестта, която тук представляваше общия професионален интерес на всички, и за предразположенията към нея; за скромния, но упорит случай на Ханс Касторп; за дразненето, което бацилите упражняват върху тъкановите клетки на трахейните разклонения и на алвеолите, за образуването на туберкули и производството на разтворими упойващи отрови, за разпадането на клетките и за съсирващия процес, при който възниквал въпросът дали се стига до оздравителен застой посредством калцираща петрификация и зарастване на съединителните тъкани, или процесът се разраства в по-големи възпалителни участъци, разяжда наоколо по-големи пространства и разрушава органа. Той чу за бясно ускорената, галопираща форма на този процес, която за няколко месеца и дори недели довежда до exitus, чу за пневмотомията и голямото професионално майсторство на придворния съветник, за белодробната резекция, каквато утре или в най-скоро време ще направят на една новопристигнала, до неотдавна пленителна шотландка, която страдала от белодробна гангрена, белодробна некроза, така че у нея се бил загнездил някакъв чернозеленикав смрад и по цял ден й давали да вдишва пулверизирана карболова киселина, за да не загуби ума си от отвращение към самата себе си — и изведнъж така се случи, че консулът, съвсем неочаквано и за най-голям негов срам, избухна. Той прихна да се смее, естествено веднага ужасен се опомни и овладя, закашля се и по всеки начин се опита да заличи това, което тъй безсмислено бе допуснал; същевременно между впрочем за свое успокоение, което криеше в себе си ново безпокойство, консулът установи, че Ханс Касторп не обърна никакво внимание на злополуката, която не можеше да не е забелязал, а я отмина с нехайност, която се характеризираше не като тактичност, внимателност, учтивост, а като чисто равнодушие и недосегаемост, като търпимост от страхотна величина, сякаш отдавна се бе отучил да се чуди на такива случаи, но било защото консулът пожела допълнително да наметне булото на малко разум и смисъл върху веселото си избухване, било по някакви други съображения, но той изведнъж се впусна в един мъжки и клубен разговор; както си му бяха изпъкнали жилите на главата, започна да разправя за една тъй наречена шансонетка, една певачка, жена и половина, която се подвизавала по това време в Санкт Паули и държала в напрежение мъжкия свят в родната република със своя темперамент и чар, които описа на братовчед си. При тези описания езикът му малко се преплиташе, но той нямаше защо да се тревожи, тъй като неудивляващата се търпимост на събеседника му очевидно се разпростираше и върху това явление. Все пак необикновената умора от пътешествието, която го бе налегнала, постепенно толкова се изяви, че той към десет и половина часа вече настоя да се разотидат и вътрешно съвсем не бе възхитен, когато се срещнаха в хола с многократно споменавания д-р Кроковски, който бе седнал да чете вестник край една от вратите към салоните и с когото го запозна племенникът. На мъжественото весело обръщение на доктора той почти с нищо друго не намери да отговори, освен с едно „сигурно, раз-бира се“ и се зарадва, когато племенникът напусна Йоахимовата дезинфекцирана стая и през балкона влезе в своята, след като му каза, че ще го вземе сутринта в осем часа за закуска. После консулът се стовари в леглото на дезертьора с обичайната леканощна цигара в уста и на косъм щеше да предизвика пожар, защото на два пъти го обори сън, докато все още държеше между устните си тлеещата угарка.