Джеймс Тинапел, когото Ханс Касторп наричаше ту чичо Джеймс, ту просто само Джеймс, беше един дългокрак господин на около четиридесет години, облечен в английски платове и бельо като цвят, с канареножълта, пооредяла коса, близкостоящи сини очи, подстригани, наполовина избръснати мустаци и крайно добре гледани ръце. Съпруг и баща от няколко години насам, той — без да бе принуден за това да напусне обширната вила на стария консул на Харвестехудер Вег — се проявяваше в къщи като един твърде енергичен, съобразителен и независимо от своята елегантност студен делови бизнесмен; жена му принадлежеше към неговия обществен кръг — също така цивилизована и фина, със същия тих, бърз и подчертано учтив начин на изказване; когато обаче попаднеше в сфера на чужди нрави, на път, например в южните предели на страната, консулът възприемаше известна припряна предупредителност, една учтива, прибързана готовност да се самоотрече, която в никой случай не се дължеше на някаква несигурност в собствената култура, но, напротив — на увереността в нейната пълна затвореност и на желанието да коригира своята аристократична обусловеност и да не прояви никакво учудване дори всред такива форми на живот, които му се струваха невероятни. „Естествено точно така, раз-бира се!“ — бързаше той да каже, за да не помисли някой, че е наистина фин, но ограничен. Естествено той бе дошъл сега тук с една определена делова мисия, дошъл бе със задачата и намерението енергично да се намеси, да „изтръгне“ (както вътрешно се изразяваше) мудния млад роднина и да го прибере дома, но все пак си даваше сметка, че оперира на чужда територия — още в първия момент той осезателно бе засегнат от предчувствието, че се намира като гост всред един свят и една атмосфера на нрави, които не само не отстъпваха по затворена самоувереност на неговия собствен мир, но и дори го надминаваха, така че деловитата му енергия веднага се намери в много сериозно вътрешно противоречие с неговата благовъзпитаност, тъй като самочувствието на тукашната среда се оказа направо потискащо.
Това именно бе предвидил Ханс Касторп, когато вътрешно бе отговорил на консуловата телеграма с едно невъзмутимо „моля-моля!“. Но не бива да си мислим, че съзнателно бе използвал нравствената сила на околната среда против чичо си. Твърде отдавна той бе станал вече нейна частица и не си послужи с нея против нападателя, а обратно, така че всичко се разви с деловита простота — от момента, когато някакъв неопределен полъх от личността на племенника бе навял у консула предчувствието за безперспективността на начинанието му, до края и изхода, които неволно предизвикаха у Ханс Касторп една естествена, тъмна усмивка.