На първото утро, след закуската, при която уседналият пансионер запозна гостенина с цвета на сътрапезниците, Тинапел разбра от придворния съветник Беренс, който, едър и многоцветен, следван от чернобледия асистент, доплува до трапезарията, за да подхвърли бегло своя реторичен утринен въпрос: „Хубаво ли спахте?“ — разбра, казваме, от придворния съветник, че не само е имал блестящото и велико хрумване да дойде тук горе да се повиди със своя усамотен племенник, но че е постъпил много добре и в свой собствен интерес, защото очевидно е напълно анемичен. Анемичен, той, Тинапел? И как още, каза Беренс и с показалеца си придръпна надолу единия му долен клепач. В най-висша степен! — каза той. Господин чичото щял да постъпи направо разумно, ако за няколко седмици се поизтегне на балкона и изобщо във всички подробности се води по примера на своя роднина. При неговото състояние нищо по-разумно не можел да стори човек, освен да поживее някое и друго време както при лека tuberculosis pulmonum, която между впрочем винаги била налице. „Естествено, раз-бира се!“ — побърза да каже консулът и някое и друго време с усърдна учтивост и отворена уста проследи издадения тил на отплуващия придворен съветник, докато племенникът му нехайно и безчувствено стоеше до него. После отидоха на разходка до пейката при водния улей — съгласно предписанието, — след което Джеймс Тинапел изкара първия си режимен час на лежане под ръководството на Ханс Касторп, който му зае едно от своите одеяла от камилска вълна (консулът си носеше едно от дома, а на племенника му стигаше напълно и едно, като се има пред вид хубавото есенно време); хватка по хватка опитният пациент му показа изкуството на омотаването и дори, след като консулът бе омотан и изгладен като мумия, отново го разви, за да повтори ученикът вече сам, подпомогнат от необходимите съвети, установената процедура, след което го научи как да закрепва ленения слънчобран и как да го наглася към слънцето.
Консулът остроумничеше. Духът на равнината още вирееше у него и той се подиграваше на това, което го учеха, както се бе вече подиграл на отмерената разходка след закуската. Но когато видя спокойната недоумяваща усмивка, с която племенникът пресрещна шегите му, усмивка, която обрисуваше цялата стегната самоувереност на тукашните нрави, той се уплаши за своята бизнесменска енергия и припряно реши да предизвика веднага, час по-скоро, още този следобед, решителния разговор с придворния съветник относно положението на племенника си — докато още разполагаше със собствен дух и сили от равнината, тъй като усещаше, че тия сили чезнат, че духът на това място и неговата собствена благовъзпитаност са сключили един опасен вражески съюз против тях.
Освен това той почувства, че придворният съветник съвсем ненужно му бе препоръчал да се приспособи заради анемията си към навиците на болните тук горе: това се наложи от само себе си, изглежда, не съществуваше никаква друга мислима алтернатива; за един благовъзпитан човек като него отначало не бе възможно да различи дали — благодарение на спокойствието и недосегаемата самоувереност на Ханс Касторп — това само тъй изглеждаше, или действително и безусловно нищо друго не бе възможно и мислимо. Нищо не можеше да бъде по-убедително от факта, че след първото режимно лежане последва изобилната втора закуска, която убедително предизвика разходката до курорта — а после Ханс Касторп отново пови чичо си. Пови го, това бе точният израз. Той го постави да лежи под есенното слънце на стол, чиито удобства бяха безспорни и дори предостойни за възхвала, постави го да лежи, както и сам легна, докато гръмогласният гонг ги призова на обед в кръга на пациентите, който се оказа първокласен, съвършен и толкова изобилен, че последвалото главно режимно лежане бе нещо повече от един чисто външен ритуал, не, то се наложи като вътрешна необходимост и по абсолютно лично убеждение. Тъй продължи денят до колосалната вечеря и до събирането в салона със забавните оптически уреди — просто нищичко не можеше да се възрази против една дневна програма, която тъй кротко се налагаше със своята себепонятност и която не би създала поводи за възражения дори ако критичните способности на консула не бяха в състояние, което той не искаше да нарече направо призляване, то обаче бе досадна съставка от умора и възбуда, придружени от едновременни усещания на горещина и студ.
За предизвикване на очаквания с безпокойство разговор бяха тръгнали по служебния път: Ханс Касторп се бе обърнал към масажиста, който предаде молбата му на старшата сестра; по този случай консул Тинапел се запозна по един особен начин с нея: тя се появи на балкона, където го завари да лежи, повит като безпомощен пеленак, и със своите чуждоземни маниери постави на голямо изпитание неговата благовъзпитаност. Уважаемият „неин човек“, тъй разбра той, трябвало да бъде любезен и да потърпи няколко дни, придворният съветник бил зает, операции, генерални прегледи, давали преднина на страдащите люде, съгласно християнските принципи, а след като той уж бил здрав, трябвало да свикне с това, че тук не представлява номер едно и че ще му се наложи да потърпи и почака. Друго било, ако случайно искал генерален преглед — нещо, което не щяло да учуди нея, сестра Адриатика, нека само я погледнел, така, око в око, неговият поглед бил малко помътен и блуждаещ, тъй както го гледала да лежи, не изглеждал, общо взето, много по-различно от човек не съвсем в изправност, не съвсем чист, дано правилно я разберял — и да кажел за какво се отнася неговото искане: за преглед ли или за частен разговор — За второто, раз-бира се, за частен разговор! — увери я все още лежащият консул. — Тогава можел да почака, докато го повикат. За частни разговори придворният съветник рядко имал време.