С една дума, всичко потръгна иначе, а не както си бе представял консулът — пък и разговорът със старшата сестра нанесе сериозен удар върху неговото равновесие. Твърде благовъзпитан, за да каже неучтиво на племенника си, чието невъзмутимо спокойствие недвусмислено говореше за единодушието му с порядките тук горе, колко отблъскваща му се е сторила тази жена, той само внимателно почука на вратата му и го запита дали намира старшата сестра за много оригинална дама — след един бегъл изпитателен поглед в пространството Ханс Касторп се съгласи горе-долу с него и го запита на свой ред дали госпожица Милендонк е успяла да му продаде термометър. „На мене ли, не. Това в нейния бранш ли е?“ — отвърна чичото… Но лошото бе, че изразът на племенника му бе недвусмислен ако се бе случило и това, за което бе запитал, той пак не би се учудил. „На нас не ни е студено“ — казваше този израз. Но консулът мръзнеше, той постоянно мръзнеше с пламнала глава и си помисли, че ако старшата сестра действително му бе предложила термометър, положително щеше да го откаже, но че това в края на краищата нямаше да бъде правилно, защото не е прилично да ползва чужд термометър, например този на племенника си.
Тъй протекоха няколко дни, четири или пет. Животът на пратеника се движеше върху релсите, които му бяха поставили — немислимо изглеждаше, че може да се движи извън тях. Консулът си имаше свои преживелици, събираше впечатления — нека не го проследяваме повече в тази област. Един ден той вдигна в стаята на Ханс Касторп някаква черна стъклена плочка, която стоеше на скрина подпряна върху миниатюрен, изрязан от дърво триножник, между други дребни лични предмети, с които собственикът бе украсил разтребеното си жилище; вдигна я срещу светлината и тя се оказа някакъв фотографски негатив.
— Какво е пък това? — запита чичото, докато я разглеждаше… Можеше да пита, колкото си иска! Портретът бе без глава, той представляваше скелет на горната част на човешки труп в мъглявата обвивка на плътта — между впрочем женски торс, както пролича.
— Това ли? Един сувенир — отвърна Ханс Касторп. След което чичото каза едно „пардон“, остави портрета върху триножника и бързо се отдалечи от него. Това само като един пример за неговите преживелици и впечатления през тия четири или пет дни. Той посети и една от конференциите на д-р Кроковски, тъй като бе немислимо да не отиде. Що се отнася до молбата му за частен разговор с придворния съветник Беренс, на шестия ден желанието му се изпълни. Повикаха го и след закуската той слезе в сутерена, решен да поговори сериозно с този човек във връзка с племенника си и неговото разточителство на време.
Когато отново се качи, той със спаднал глас попита:
— Де се е чуло и видяло такова нещо?!
Но беше явно, че Ханс Касторп положително е чувал и виждал такова нещо и че от това пак няма да му е студено; ето защо консулът замълча и на не особено любопитния въпрос на племенника си отвърна само с едно „нищо, нищо“, но от него час у госта се забеляза нов навик: той взе да поглежда косо някъде нагоре, със смръщени вежди и заострени устни, след което бърже извръщаше глава и отправяше така описания поглед в противоположна посока… Да не би пък срещата с Беренс да бе протекла не така, както си бе представял консулът? Да не би пък да бе станало дума не само за Ханс Касторп, а и за самия него, за Джеймс Тинапел, така че разговорът бе загубил своя частен характер? Държането му даваше повод за такива разсъждения. Консулът се показваше силно развеселен, бъбреше много, безпричинно се смееше и забиваше пестник в слабините на племенника си с възгласа: „Хало, стари приятелю!“ Но очите му взеха да се насочват и към по-определени предмети — било на трапезата, било при режимните разходки и вечерните събирания.