Отначало консулът не бе обърнал особено внимание на някоя си госпожа Редиш, съпруга на полски индустриалец, която седеше на масата на временно отсъстващата госпожа Заломон и лакомия ученик с кръглите очила; и действително тя бе само една дама като всичките от терасата за лежане, между впрочем набитичка и закръгленичка брюнетка, не съвсем млада, вече малко посивяла, но с грациозна двойна брадичка и живи кафяви очи. И помисъл не можеше да има, че тя по цивилизованост би могла да се мери с госпожа консулшата Тинапел долу в равнината. Ала в неделя, след вечерята, в хола, благодарение на една деколтирана черна рокля с пайети, която тя носеше, консулът направи откритието, че госпожа Редиш притежава гърди, матовобели, силно притиснати една о друга женски гърди, рязката помежду които се виждаше почти додолу, и това откритие разтърси и възхити този зрял и фин мъж до дъното на душата му — сякаш кой знае какво ново, неподозирано, невъобразимо нещо му се бе случило. Той се постара да се запознае с госпожа Редиш, завърза дълъг разговор с нея, отначало прав, а после и седнал, и с песен на уста се прибра за спане. На следния ден госпожа Редиш не носеше вече черна рокля с пайети, прелестите й бяха забулени, но консулът си знаеше, каквото знаеше, и не изневери на своите впечатления. Той причакваше тази дама по време на разходките, за да тръгне редом с нея, заговаряше я, извърнат и приведен към нея по един особен, сърдечен и очарователен начин, на трапезата вдигаше чаша насреща й за наздравица, която тя му връщаше, а при усмивката й проблясваха златните капсули, с които бяха облечени голяма част от зъбите й; в разговор с племенника си той я обявяваше чисто и просто за „божествена жена“, след което отново почваше да си пее. Всичко това Ханс Касторп посрещаше със спокойно търпение, с вид, сякаш че тъй трябваше да бъде. Но то едва ли бе от естество да укрепи авторитета на по-стария роднина, а и зле се съгласуваше с мисията на консула.
Обедът, при който той поздрави госпожа Редиш с вдигната чаша, и то на два пъти: при рибеното рагу и после при десерта, беше същият, в който придворният съветник Беренс бе взел участие на масата на Ханс Касторп и неговия гост — нали той сядаше всеки път поред на една от седемте маси, където челното място бе винаги резервирано за него. Сключил огромните си ръце пред чинията, той седеше със своите позасукани мустачки между господин Везал и гърбавия мексиканец, с когото говореше по испански — тъй като той владееше всички езици, също и турски, и унгарски, — и със своите сини, подпухнали, кървясали очи наблюдаваше как консулът Тинапел поздравява отвъд госпожа Редиш с чаша бордо. После, по време на яденето, той изнесе една малка лекция, подсторен от Джеймс, който през цялата дълга маса ни в клин, ни в ръкав му постави въпроса какво става, когато човек изтлява. Господин придворният съветник бил изучавал телесните работи, тялото влизало изрично в неговия бранш, той бил, така да се каже, един вид цар в тая област, ако човек можел да се изрази така, ето защо нека поразкажел какво става, когато тялото почне да се разлага!
— Преди всичко ви се пуква търбухът — почна придворният съветник, наведен над сключените си ръце с подпрени лакти. — Лежите си вие върху талаша и дървените стърготини, а газовете, разбирате ли, почват да ви разпъват отвътре, здравата ви надуват, както хъшлаците напомпват жаби понякога — вие в края на краищата се превръщате в истински балон, а после тумбакът не може да издържи налягането и се пуква. Прас, и изведнъж ви олеква, с вас се случва същото, както с Юда Искариотски, когато е паднал от клона, вие се изсипвате. Мда, а после ставате всъщност отново годен за доброто общество. Ако получите домашен отпуск, бихте могли да посетите вашите опечалени близки, без да ги шокирате. Това ще значи, че сте се измирисали. Излезете ли след това на въздух, ще бъдете отново съвсем прилични господа — като гражданите на Палермо, които висят в подземията на капуцинския орден пред Порта Нуова. Сухи и елегантни висят те там и се ползват с всеобщо уважение. Всичко зависи от това дали човек се е измирисал.
— Ама раз-бира се! — каза консулът. — Крайно ви благодаря. — А на следната утрин изчезна.
Нямаше го, заминал бе с най-ранното влакче надолу към равнината — естествено не без да си бе уредил работите: кой би помислил нещо друго! Платил си бе сметката, внесъл бе хонорара за извършения преглед, тихомълком, без нито дума да каже на своя роднина, си бе стегнал двата ръчни куфара — това вероятно бе станало вечерта или призори, когато всички още са спали — и когато Ханс Касторп влезе по времето на първата закуска в стаята на чичото, я намери опразнена.