И наистина Илия Нафта бе мислител и мечтател, един изследовател не само на Тората, но и критик на Писанията, който се препираше с равина във връзка с техните твърдения и нерядко влизаше в свада с него. В околността, и то не само неговите единоверци, го смятаха за нещо особено, за човек, който повече знае от другите — отчасти поради неговото благочестие, от части обаче и поради причини от друг вид, които може би бяха и малко нечестиви, но във всеки случай не спадаха към обикновения порядък. Той имаше в себе си нещо сектантско, нередно, смятаха го за божи угодник, Баал-Шем или Задиг, за някакъв знахар, особено след като веднъж действително бе излекувал една жена от тежка екзема и някакво дете от гърчове, и то с кръв и заклинания. Но тъкмо този ореол на едно до известна степен дръзко благочестие, при което играеше роля кървавият полъх на занаята му, стана причина за неговата гибел. Защото по време на някакъв народен смут и погром, предизвикан от неизяснената смърт на две християнчета, Илия загуби живота си по най-ужасен начин: намериха го разпънат на кръст и закован с гвоздеи о вратата на пламтящата му къща, след което жена му, макар туберкулозна и болна на легло, грабна момчето Лейб и другите си четири деца и всички побягнаха от тия места с вдигнати към небето ръце, с викове и ридания.
Благодарение на предвидливостта на Илия покрусеното семейство не бе останало съвсем без средства, отдъхнаха си в едно градче във Форарлберг, където госпожа Нафта си намери работа в памучна предачница; там тя работи, доколкото и докогато имаше сили, а през това време по-големите деца посещаваха първоначалното училище. Но ако това, което в духовно отношение предлагаше поменатото заведение, изглеждаше достатъчно за състоянието и потребностите на Леовите братя и сестри, то далеч не достигаше за него самия, най-големия от тях. От майка си той бе наследил зародиша на гръдната болест, от баща си обаче, освен деликатното телосложение, една извънмерна интелигентност, духовни дарби, които още отрано се съчетаваха с инстинктивна високомерност, повишено честолюбие, изгарящ стремеж към по-изискани форми на съществуване и го караха страстно да желае да се издигне над сферата на своя произход. Независимо от училището четиринадесет-петнадесетгодишният младеж бе усъвършенствал духа си по стихиен и нетърпелив начин, бе подхранвал своята интелигентност посредством книги, които съумяваше да си набави. Той мислеше и казваше неща, които принуждаваха болнавата му майка да свива косо глава между раменете и да вдига нагоре измършавелите си ръце. Неговата природа и неговите отговори привлякоха върху му вниманието на местния равин, един набожен и учен човек, който го взе за частен ученик и задоволяваше влечението му към формалното с уроци по еврейски и класически езици, а влечението му към логичното — с напътствия в математиката. Ала добрият човек пожъна черна неблагодарност: колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ставаше, че е откърмил змия на гърдите си. Както на времето Илия Нафта и неговият равин, така и сега: двамата не се разбираха, между учител и ученик възникваха религиозни и философски търкания, които постоянно се изостряха; какви ли не мъки трябваше да понася почтеният книжник от духовното вироглавство, от манията за критика и съмнение, от духа на отрицание, от рязката диалектика на младия Лео. На всичко отгоре Леовото остроумничене и духовно подстрекателство получиха напоследък и един революционен отпечатък: познанството със сина на един социалдемократ, член на Имперския съвет, а после и със самия герой на масите, бе повело духа му по политически пътеки, бе дало на страстта му към логиката една социалкритична насока; неговите речи караха да настръхват косите на добряка талмудист, който държеше на собствената си лоялност, и нанесоха последния удар на разбирателството между учител и ученик. С една дума, работите стигнаха дотам, че Нафта бе изпъден от наставника си, чийто кабинет остана затворен завинаги за него, и то тъкмо по времето, когато майка му, Рахил Нафта, лежеше на смъртно легло.
Но по това време пък, непосредствено след смъртта на майката, Лео се запозна с отец Унтерпертингер. Шестнадесетгодишният младеж седеше самотен на една скамейка всред парковите насаждения на тъй наречения Маргаретенкопф, един хълм на запад от градчето и до брега на реката Ил, отдето се откриваше приятна гледка към долината на Рейн — седеше там, потънал в мрачни и горчиви размисли върху съдбата и бъдещето си, когато един излязъл на разходка член на учителското тяло на йезуитския пансион, наречен „Зорница“, се разположи до него, постави редом шапката си, кръстоса крак връз крак под расото си на мирски свещеник и след като почете малко в молитвослова си, завърза разговор, който протече много оживено и се оказа решителен за съдбата на Лео. Йезуитът, врял и кипял човек, благовъзпитан, педагог по призвание, познавач и ловец на человеци, наостри уши при първите иронични, ясно разчленени изрази, с които сиромашкото еврейче отговаряше на неговите въпроси. Полъхна го някаква изострена, изтерзана духовност; той наблегна повече и се сблъска с познания и една гъвкава изящност на мисленето, която още повече изненадваше поради дрипавата външност на младия човек. Заговориха за Маркс, с чийто „Капитал“ Лео Нафта се бе запознал от някакво евтино издание, а оттам стана дума за Хегел, от когото или върху когото той също така бе чел достатъчно, за да може да каже някои характерни неща. Дали от общата му склонност към парадоксите или от учтив предумисъл — но той нарече Хегел „католически“ мислител; на усмихнатия въпрос на отеца как може да се обоснове това, след като Хегел, като пруски държавен философ, всъщност трябва да минава за протестант, той отговори: тъкмо думата „държавен философ“ потвърждавала, че неговото твърдение за католицизма на Хегел е право — в религиозен, макар и естествено не в църковно-догматичен смисъл. Тъй като (този съюз Нафта особено много обичаше; той добиваше нещо победоносно и неумолимо в неговата уста, а очите му светваха зад очилата всеки път, когато можеше да го вмести), тъй като понятието за политическия елемент било психологически свързано с понятието за католическия елемент, двата елемента образували една категория, която обемала всичко обективно, действено, активно, реализиращо, всичко, което влияе отвътре навън. Срещу нея стояла пиетистическа, произлязлата от мистиката, протестантската сфера. В йезуитството, прибави той, ставала очевидна политически педагогичната същина на католицизма; този орден винаги бил считал за своя област политиката и педагогиката. И той спомена накрай Гьоте, който имал корените си у пиетизма и бил сигурно протестант, но имал и здрава католическа жилка по силата на своя обективизъм и своето учение за активността. Той бил защитавал тайната изповед, а като възпитател бил почти йезуит.