Осиротял и изоставен, скаран с пастира на своята досегашна религиозна община, при това изпълнен с желание за една по-чиста жизнена атмосфера, за начин на живот, който заслужаваха неговите дарования, Нафта, който отдавна бе навършил законната възраст за взимане на решения, толкова гореше от нетърпение да премине към новата религия, че неговият „откривател“ не трябваше да положи никакви усилия, за да спечели за своето вероизповедание тази душа или по-скоро тази необикновена глава. Още преди да бе покръстен, Лео намери по настояване на отеца временен подслон в „Зорницата“, където се погрижиха и за тялото, и за душата му. Той се премести там, като с най-голямо душевно спокойствие, с нечувствителността на един духовен аристократ предостави невръстните си братя и сестри на обществената благотворителност и на една участ, която отговаряше на по-малките им дарования.
Мястото и земите на възпитателното заведение бяха обширни, както и сградите, в които можеха да се поберат около четиристотин питомци. Комплексът обхващаше гори и пасища, пет-шест игрища, селскостопански постройки, обори за стотици крави. Институтът бе едновременно пансион, спортна академия, школа за учени и храм на музите, тъй като постоянно имаше театър и музика. Животът тук бе и господарски, и манастирски. Със своята дисциплина и елегантност, със своята приятна умереност, със своята духовност и добра отхрана, с точността на разнообразната дневна програма той гъделичкаше най-съкровените инстинкти на Лео, който бе свръхщастлив. Получаваше превъзходни ястия и една обширна магерница, където мълчанието бе задължително както и по коридорите на заведението и където един млад наставник, седнал на висока катедра посред помещението, им четеше на висок глас, докато се хранеха. Той пламтеше от ревност при учението и въпреки малко слабите си гърди правеше всичко, за да е наравно с другите следобед при игрите и спорта, благоговението, с което всеки делник изслушваше ранната литургия и с което участваше в неделя в тържествената служба, трябваше да възрадва отците-педагози. Неговото държане в обществото ги задоволяваше не по-малко. В празнични дни, следобед, след закуската с кейк и вино той излизаше на разходка в строй, облечен в сиво-зелена униформа, с права колосана яка, с широки кантове на панталоните и кепе.
Благодарно възхищение го изпълваше от снизхождението, с което посрещаха неговия произход, неговото неотдавнашно покръстване и изобщо неговите лични работи. Никой, изглежда, не знаеше, че бе приет безплатно в заведението. Наредбите отклоняваха вниманието на другарите му от факта, че той нямаше семейни връзки и отечество. Получаването на пакети с хранителни продукти и лакомства бе изобщо забранено. Каквото въпреки това пристигаше, се разпределяше и Лео получаваше своя дял. Космополитизмът на заведението възпрепятстваше всяко очебийно изпъкване на расовите му черти. Тук имаше млади южняци, португалски южноамериканци, които повече приличаха на евреи от него, и така не ставаше и дума за такава класификация. Етиопският принц, който бе постъпил едновременно с Нафта, бе дори един истински къдрав негърски тип, но при това много изискан.
В класа по реторика Лео прояви желание да следва богословие и ако случайно го сметнат за достоен, да постъпи някога в ордена. Благодарение на това прехвърлиха стипендията му от „втория пансион“, където таксите и животът бяха по-скромни, в „първия пансион“. Сега вече на трапезата му прислужваха сервитьори, а съседи по спални помещения му бяха от едната страна един силезийски граф фон Харбювал и Шамаре, от другата — един маркиз ди Рангони-Сантакроче от Модена. Той завърши блестящо и смени, верен на решението си, пансионския живот в института с живота в школата за послушници в съседния Тизис — живот, изпълнен със служебно смирение, мълчаливо подчинение и религиозни упражнения, които му донесоха духовните наслади на ранните фанатични концепции.
Междувременно обаче здравето му страдаше — и то по-малко непосредствено, от строгостите на послушническия живот, където не липсваше необходимото освежаване, колкото изотвътре. Практическите упражнения, на които той беше обект, отговаряха по своята мъдрост и остроумност на неговите лични заложби и същевременно ги развиваха. При духовните дейности, които изпълваха дните и част от нощите му, при всичките тези изпитвания на съвестта, съзерцания, размисли и проникновения той със страстна, озлобена заядливост се заплиташе в хиляди трудности, противоречия и спорове. Той предизвикваше отчаянието — но същевременно и големите надежди на своя наставник по духовните упражнения, комуто всеки ден превръщаше живота в ад със своята диалектична ярост и със своя отказ да разбира по-просто нещата.