Тъй стигнаха до голямата беседа върху здраве и болест, която се разви от тия разногласия един ден, току преди Коледа, по време на една разходка по снега до курорта и назад; всички взеха участие в него: Сетембрини, Нафта, Ханс Касторп, Ферге и Везал — всички с лека температура, омаяни и възбудени от ходенето и говоренето при високопланинския студ, до един предразположени към треска — все едно дали вземаха дейно участие като Нафта и Сетембрини, или повече възприемаха казаното и придружаваха разговора само с кратки забележки; всички бяха така запалени, че често се забравяха, заставаха на място и образуваха една много заета, жестикулираща и препираща се група, не обръщайки внимание на хората, препречвайки им пътя, принуждавайки ги да описват кръг около тях и също да спират, да се ослушват и с учудване да дават ухо на дългите и широки аргументации.
Всъщност диспутът бе почнал във връзка с Карен Карщед, клетата Карен с пукнатите върхове на пръстите, която неотдавна бе умряла. Ханс Касторп нищо не бе узнал за внезапното влошаване на положението й, нито пък за смъртта й; иначе той на драго сърце и от другарство щеше да отиде на погребението — нали веднъж бе признал, че има изобщо слабост към погребения. Но обичайната за това селище дискретност стана причина той твърде късно да научи за нейната кончина и за това, че вече е заела окончателно хоризонтално положение в градината на амурчето с накривената снежна шапка. Requiem aeternam… Той посвети на нейната памет няколко любезни думи, което даде повод на Сетембрини да се изкаже подигравателно за Хансовата благотворителна дейност, за неговите посещения у Лайла Гернгрос, деловития Ротбайн, препълнената Цимерман, сина-самохвалко на „tous-les-deux“ и измъчената Наталие фон Малинкрод, като не пропусна да спомене и цветята, с които инженерът бе засвидетелствал своето благоговение пред тая безнадеждна и смешна сган. На това Ханс Касторп забеляза, че получателите на неговите подаръци, с привременното изключение на госпожа фон Малинкрод и момчето Теди, съвсем наистина са умрели, а Сетембрини го запита дали това ги прави по-достойни за уважение. Но все пак има нещо, възрази Ханс Касторп, което може да се нарече християнски поклон пред хорската неволя. Сетембрини не можа да го постави на място, защото Нафта започна да разказва за благочестиви изстъпления на любовта, които е имало през Средновековието, за удивителни случаи на фанатизъм и прехлас при гледането на болни: царски дъщери целували вонящите рани на прокажени, сами нарочно се заразявали от тяхната болест и наричали рози струпеите, които излизали по тялото им; други пък изпивали водата, с която промивали гнойни рани, след което заявявали, че никога нищо не им се било услаждало повече.
Сетембрини се престори, че ще повърне. Подигало му се, каза той, не толкова от физическата отвратителност на тези картини и представи, колкото от чудовищното заблуждение, което явствало от такова схващане за дейна любов към човека. И той се изправи, отново доби своята приветлива осанка, като заразказва за съвременните напредничави форми на здравеопазването, за победоносното отблъскване на епидемиите и противопостави на онези ужаси хигиената, социалните реформи и развитието на медицинските науки.
От тези достопочтени буржоазни начинания, отвърна Нафта, малка щяла да бъде ползата за столетията, които току-що бил имал пред вид; и то за двете категории — както за болните и нещастните, тъй и за здравите и щастливите, които не толкова от състрадание, а заради спасението на душата си са проявявали своето милосърдие. При една успешна социална реформа първата категория щяла да бъде лишена от най-важното свое средство за оправдание, а втората щяла да се чувства изгонена от своята свещена позиция. Затова съхранението на бедността и болестта било в интереса и на двете категории и това схващане щяло да бъде възможно дотогава, докогато щяло да бъде възможно поддържането на чисто религиозното становище.
Нечисто становище, заяви Сетембрини, и едно глупаво схващане, за чието оборване почти не си струвало да се унижава. Тъй като идеята за „свещената позиция“, както и това, което инженерът несамостоятелно казал за „християнския поклон пред хорската неволя“, било мошеничество, почивало върху измама, погрешно вживяване и върху една психологична грешка. Състраданието, което здравият проявява към болния и което издига до страхопочитание, защото не може да си представи как евентуално той би понесъл такива страдания — това състрадание било във висша степен пресилено, то съвсем не се отнасяло до болния и било резултат на грешка в мисленето и фантазията: здравият приписвал на болния своя собствен начин да преживява нещата и си представял, че болният не се различава от един здрав човек, който понася мъките на неговата болест — а това било напълно погрешно. Болният си бил болен с природата и модифицирания начин за преживяване, присъщи на болен човек; болестта така прекроявала човека, че да можели взаимно да се погаждат; имало сетивни притъпления, отпадания, благословени естествени наркотични състояния, духовни и нравствени приспособления и облекчения на природата, които здравият наивно забравял да тури в сметката. Най-добрият пример била гръдоболната паплач тук горе със своето лекомислие, своята глупост и разпуснатост, с отсъствието на добра воля за оздравяване. Накратко, ако милосърдният, почтителният здрав човек сам паднел болен и престанел да бъде здрав, той щял да види, че болестта е действително едно особено състояние, но далече не някакво почтено, и че с прекалена сериозност се е отнасял към нея.