Нафта подигравателно се смееше, докато Ханс Касторп уверяваше господин Сетембрини, че е готов да му вярва напълно. Като си го представел как се усмихва под мустак и изпълнен с неотразим разум, се взира в слабоумния, добре разбирал как клетият е трябвало да се стегне и да даде път на едно прояснение, макар че естествено е считал появата на Сетембрини за крайно нежелателно безпокойство… Но и Нафта познаваше такива лудници, той си спомни за едно посещение в „отделението за буйните“ на една такава клиника и там му се били представили сцени и картини, пред които, боже мой, едва ли щяло да има полза от разумния поглед и дисциплиниращото въздействие на господин Сетембрини: сцени като у Данте, гротескни картини на ужас и страдание — голи, луди, клечащи във вани с вода, във всичките пози на душевен страх и вцепенение от ужас, някои вайкащи се на висок глас, други изригващи с вдигнати ръце и раззинати уста един смях, в който били размесени всички елементи на преизподнята…
— Аха — каза господин Ферге и си позволи да напомни за собствения си смях, който се бил изтръгнал от него при задушаването.
… И накратко, неумолимата педагогика на господин Сетембрини можела да си стегне багажа пред физиономиите от „отделението за буйните“, върху които по-скоро религиозното страхопочитание би упражнило едно човечно влияние, отколкото надменното морализиране чрез разума, което нашият високопросветен слънчев рицар и Соломонов викарий благоволявал да противопостави на безумието.
Ханс Касторп нямаше време да се занимава с титлите, които Нафта отново прикачи на Сетембрини. Той бегло реши при пръв удобен случай да разследва до дъно тази работа. В момента обаче развитието на разговора съвсем бе погълнало вниманието му; защото Нафта тъкмо изтъкваше с острота общите тенденции, които карали хуманиста да отдава по начало всяка чест и поклонение на здравето и по възможност да смалява и лишава от достойнства болестта — в което становище, разбира се, се изявявала една забележителна и почти похвална саможертва, тъй като Сетембрини сам бил болен. Ала неговото поведение, което въпреки необикновеното достойнство не било лишено от грешки, идвало в резултат на уважението и благоговението пред тялото, което щяло да бъде оправдано само ако тялото се намирало в своето дадено му от бога първоначално състояние вместо в състоянието на унижението — in statu degradationis. Тялото било създадено безсмъртно, но неговата природа се покварила вследствие на първородния грях и то било овладяно от развала и отвратителност, станало смъртно и тленно, нищо друго не представлявало освен затвор и наказателна тъмница за душата и било годно единствено да предизвиква чувство на свян и смущение, pudoris et confusion is sensum, както бил казал свети Игнатий.
На това чувство, обади се Ханс Касторп, както е известно, и хуманистът Плотин бил дал израз. Но господин Сетембрини, вдигнал ръка високо над главата си, го призова да не обърква становищата и по-добре да се придържа към положението на възприемане.
Междувременно Нафта изведе страхопочитанието, което християнското Средновековие е хранело към бедите, сполетели тялото, от положителното отношение на религията към физическото страдание. Тъй като струпеите на тялото са правели очевидно не само неговото падение, но са отговаряли и на отровната поквара на душата по начин, предизвикващ назидателно и духовно задоволство — докато цветущото тяло е било едно заблуждаващо и обидно за съвестта явление, от което най-правилно е било да се отречем посредством дълбоко унижение пред неговата тленност. Quis me liberabit de corpore mortis hujus? Кой ще ме освободи от тялото на тази смърт? Това е бил гласът на духа, който от край време е бил истинският глас на човечеството.
Не, това е бил един помрачен глас — според развълнувано изказаното мнение на господин Сетембрини, — гласът на един свят, който още не е бил огрян от слънцето на разума и човещината. Да, макар че духът му носел отрова за физическата му личност, той го бил запазил достатъчно здрав и незаразен, за да можел по красив начин да отстои каузата на тялото срещу паписта Нафта и да се посмее на душата. Той отиде дотам, че представи тялото като истински храм на бога, на което Нафта заяви, че тази паяжина не е нищо друго освен една завеса между нас и вечността, което пък от своя страна предизвика Сетембрини веднъж за винаги да му забрани употребата на думата „човечество“ — и така нататък.