Докато господин Сетембрини покри лицето си с двете ръце, които бяха в много охлузгани кожени ръкавици, Нафта с държавническа хладина попита как иначе биха могли да се обуздаят закоравели престъпници освен посредством вериги и тояги, които между впрочем напълно отговаряли на стила на един затвор; хуманният затвор бил естетична половинчатост, компромис, и господин Сетембрини, колкото и красноречив оратор да бил, всъщност нищо не разбирал от красота. Що се отнасяло до педагогиката и до тези, които искали да изключат от нея телесните наказания, тяхното понятие за човешко достойнство според Нафта се кореняло в либералния индивидуализъм на буржоазната хуманитарна епоха, в един просветен абсолютизъм на собственото „аз“, който бил на път да отмре и да стори място на издигащи се нови, по-малко мекушави социални идеи, идеи на връзка и подчинение, на принуда и послушание, които не можели да минат без свещена жестокост и които щели да ни накарат да гледаме с други очи как бива наказван трупът.
— Оттук названието „трупно послушание“. — присмя се Сетембрини; а тъй като Нафта подхвърли, че след като бог, за да накаже греха, бил предал нашето тяло на ужасно, позорно тление, не било в края на краищата някакво капитално престъпление, ако същото това тяло по някой път понесе и бой — и тъй мигновено се отвори дума за изгарянето на труповете.
Сетембрини възвеличи кремацията. Можело да се предотврати онова позорно тление, каза той весело. По съображения на целесъобразност и по други, идеални подбуди човечеството било на път да се справи с него. И той заяви, че бил участник в подготовката на един международен конгрес за кремация, който щял да се състои вероятно в Швеция. Запланувано било да се изложи един образцов крематориум, съоръжен съгласно целия досегашен опит в тая област, заедно със зала за урните, и това щяло да доведе до редица нови подтици и поощрения. Каква допотопна и отживяла процедура било погребването на мъртъвците, като се имат пред вид съвременните условия! Разрастването на градовете! Изтласкването на гробищата към покрайнините! Цените на местата! Накърняването на атмосферата на погребенията посредством наложилата се употреба на модерни транспортни средства! Господин Сетембрини бе готов с трезви, сполучливи забележки. Той се пошегува с фигурата на превития одве вдовец, който всекидневно шества до гроба на скъпата покойница, за да влиза там в диалог с нея. Тази идилична личност трябвало преди всичко да разполага с излишъци от най-ценното нещо в живота — времето, а между впрочем голямото оживление на едни модерни централни гробища сигурно щяло да поизпари атавистичното му сантиментално блаженство. Унищожението на трупа посредством огън и жар — каква чиста, хигиенична и достойна, каква героична представа в сравнение с обичая да се предоставя този труп на окаяното саморазложение и на асимилацията от низши живи същества! Тъй като огънят поглъщал ония съставки на тялото, които били изобщо непостоянни, които още приживе били подложени на обмяната на веществата; другите съставки обаче, които най-малко участвали в този поток и които почти без промяна придружавали човека през зрялата му възраст, образували пепелта и събирайки нея, живите прибирали онова, което било нетленно у починалия.
— Много хубаво — каза Нафта, о, това било много, много мило. Нетленната част на човека, пепелта. Ах, разбира се, Нафта възнамерявал да задържи човечеството на неговото ирационално становище към биологическите факти, той бранел примитивното религиозно стъпало, където смъртта е била страхотия, обвеяна от толкова тайнствени ужаси, че е било забранено да се отправи един ясен, разумен поглед към този феномен. Какво варварство! Ужасът пред смъртта бил унаследен от епохи на най-ниска култура, когато смъртта по правило е била насилствена и страхотиите, които действително са я придружавали, за дълги времена били останали свързани в чувствата на хората с мисълта за нея. Ала благодарение на развитието на общата наука за хигиената и на укрепването на личната сигурност все повече и повече естествената смърт ставала обикновено явление; мисълта за вечен покой след съответно изчерпване на силите почнала да се струва на модерния човек-труженик далече не толкова ужасяваща, а, напротив — нормална и желателна. Не, смъртта не била нито някакво страшилище, нито някаква мистерия, тя била едно недвусмислено, разумно, физиологически необходимо и добре дошло явление и който се занимавал с нея повече, отколкото й се полага, ограбвал живота. Ето защо било запланувано да пристроят към въпросния крематориум и залата с урните, към „залата на смъртта“, една „зала на живота“, в която щели да съчетаят архитектура, живопис, скулптура, музика и поезия, за да отвлекат мислите на живите от преживяването на смъртта, от затъпяващата скръб и от напразните вопли и ги насочат към благата на живота…